историята е странна и ако не бях свидетел, нямаше да повярвам. Пътувах по работа, в командировка. Рано сутринта съпругата ми беше заета с подготовката за заминаването ми. Цялото семейство ме чакаше. Накрая влакът започна да се движи. В купето бяхме двама. В началото моят спътник ми се стори странен. Но се заговорихме. Той ми разказа за себе си, за семейството си. Съдейки по разказите, той имаше богата биография. Разговаряхме и играехме карти и дори не забелязахме как настъпи вечерта. И спряхме на някаква гара.
На вратата на купето ни се почука. Беше митнически служител. Той внимателно разгледа купето.
После погледът му се спря върху нас. Виждайки лаптопа в ръцете на съседа ми, митничарят го взе, като се развика: „В декларацията няма компютър, конфискувам го“. ът бавно се изправи, усмихна се, взе лаптопа от ръцете му и го блъсна с всичка сила по масата. Гумичката и частите се разпръснаха из цялото купе. ът спокойно подаде остатъците от техниката на митничаря. „Сега ще говоря с подходящите хора, а утре сам ще ми донесете парите за този лаптоп. Митничарят пребледня. Той напусна купето и се върна след няколко минути.
Той държеше три пачки с долари, във всяка от които имаше стотици банкноти. „Отне ми времето, така че ми дължиш още няколкостотин“ – каза спътникът ми. Не можех да повярвам на очите си. Можеше ли да се изкарат толкова пари само за един ден? Този митничар можеше. Но само че този път той нападна грешния човек.
През целия ден той се мотаеше наоколо. Дойде при нас с чай и кафе. Дори ни донесе шоколадово блокче. По-късно ни извика в един ресторант в купето. Там за нас беше приготвена кралска маса. За мен все още е загадка с кого разговаряше моят спътник. Но фактът беше ясен. Оставаше само митничарят да ни връчи букет цветя.
