Живях със съпругата си в продължение на 10 щастливи години. Отгледахме двама прекрасни сина. Децата вече ходеха на училище. Когато възникна нуждата от клубове, секции и кръжоци за развитие на децата, установихме, че нямаме достатъчно пари. По онова време двамата със съпругата ми работехме в строителна компания. Печелехме добри пари. Но имахме две деца.
Затова реших да отида да работя. За щастие имах стари приятели, които ми помогнаха да си намеря работа. „За шест месеца можеш да изкараш доста добри пари в чужбина“. – Казах на жена ми. Тя хареса този вариант. За първи път шестте месеца ми се сториха като тежка работа. Исках да видя децата си, да ги прегърна, да поговоря с тях. Но разбирах, че това е за тяхно добро.
Жена ми често ми се обаждаше, разказваше ми за напредъка на децата, че всички те ми липсват и ме чакат. Прибрах се у дома в края на есента. Всичко беше много добре. Бяхме щастливи. Шест месеца по-късно съпругата ми роди дъщеря. Когато разбрах, че моята Юлия е бременна, бях шокиран.
Как може да е така, чие е това дете? После се успокоих. Джулия не ми обясни нищо, освен че винаги е била готова да подпише документите за развод. Не бързах да се развеждам, защото виждах, че Джулия е много притеснена, и реших да не я притискам и да чакам да ми каже всичко.
Нямах причина да бързам. Обичах и обичам съпругата си и синовете си. Не исках да ги загубя и се надявах, че всичко ще се оправи. Накратко, приех, т.е. простих на съпругата си за изневярата.
Особено след като се роди момиче. Винаги съм искал да имам дъщеря. Нарекохме я Соня, слънчице. Тя порасна много бързо. Първата ѝ дума беше „татко“. Не мога да си представя как съм живял без Соня. Тя заемаше цялото ми пространство, всичките ми мисли.
Върнах се на старата си работа. След работа винаги тичах до супермаркета, купувах разни дреболии за децата и се прибирах вкъщи. Отношенията със съпругата ми се подобриха. Тя виждаше чувствата ми към момичето и се смущаваше. Аз също го почувствах. Имаше известно напрежение между нас. Но животът продължаваше. Не исках да анализирам ситуацията си толкова задълбочено.
По онова време се чувствах добре.
Вкъщи винаги ме посрещаше едно малко мъниче, което срамежливо се приближаваше до мен. И аз бях щастлива. Може би беше добре, че не знаех нищо. Наскоро обаче срещнах един мой стар приятел. Той ме попита дали планирам отново да замина за чужбина. Отговорих, че не знам. Тогава той ме попита: “Ами дъщеря ти? Знаеш ли изобщо чие дете е тя? Моето.
Ако искате да ме обидите, няма да се получи. Обичам жена си и децата си. И ако искаш да бъдеш истински мъж, не разпространявай слухове. Това е моето семейство. Излязох, като оставих приятеля си объркан
