Анна е на 19 години, когато забременява. Тя е сама, а съпругът ѝ служи в армията. И тя, и родителите му отказали да я подкрепят. „Не искам да се занимавам с бебето“, казала майката на Ани. Свекърва ѝ категорично отказала да говори с нея. Единствено сестрата на баща ѝ я подкрепяла.
Тя била на четиридесет години, имала няколко деца и цял живот била работила. Аня започнала да живее с нея. Когато Стас, съпругът на Аня, бил демобилизиран, дъщеря им вече била на една година. По време на службата си в армията майката на Стас никога не е посещавала внучката си.
Бащата и майката на Аня ги посетили само два пъти. Стас си намерил работа като механик в автосервиз. Младото семейство продължило да живее при леля си, дъщеря им ходела на детска градина, а Аня можела да ходи на работа. Скоро след това лелята трябвало да се премести в друг регион, тя обявила апартамента си за продан и Аня и Стас наели жилище.
Няколко години по-късно бабата на Стас умира. Свекърва ѝ намерила купувачи за наследствения апартамент и колкото и да молил Стас майка си да не го продава, тя го направила по свой начин. Използва парите, за да ремонтира апартамента и да си купи някои неща. „Няма да ремонтираш апартамента ми“ – отхвърлила тя молбата на сина си.
Майката на Ани се оказа не по-добра от мащехата ѝ. Съпругът ѝ я беше напуснал преди няколко години и тя беше останала сама в тристайния апартамент. Тя дори не си помисляла да позволи на дъщеря си и семейството ѝ да живеят при нея. Минаха години. Стас и Аня имат собствен апартамент, кола за всеки от тях, голямата им дъщеря е в десети клас, а най-малката – в трети.
Могат да си позволят ежегодни пътувания до курортите. Майката на Аня е уволнена от работа, а майката на Стас се пенсионира. И двете се обръщат към децата си за помощ. И двамата получиха строг отказ. Единственият човек, на когото Стас и Аня винаги са готови да помогнат, е лелята на Аня.
