Преди година я срещнах, както изглеждаше по онова време, любовта на живота ми, сродната ми душа. Вече съм на тридесет и пет години. Солиден, като чичо. С апартамент, кола, доходна професия. В живота ми е имало жени. Но никоя от тях не е предизвиквала емоции като нея.
Тя ме накара да се влюбя в нея като момче. В главата ми имаше само една мисъл – Тя трябва да е моя. На всяка цена. Нищо не можеше да ме спре. След като я срещнах, стана ясно, че се е появило едно на пръв поглед непреодолимо препятствие. Тя е омъжена и е майка на две деца. Изглежда, че самата съдба е крещяла:
„Откажи се!“. Но докато съдбата е мимолетна, то приятелят е съвсем материален. Той каза: “Защо трябва да си омъжена и да имаш деца? Няма ли достатъчно неомъжени жени за теб?“. Но аз не послушах нито съдбата, нито приятеля си.
Настойчиво се стремях и накрая тя се съгласи да приеме поканата ми за ресторант. Тази вечер беше повратна точка, говорихме много, намерихме много допирни точки и започнахме да си говорим. Около единайсет вечерта стигнахме до разума си. Тя каза, че трябва да си ходи, и потегли към къщи. Осъзнах, че ледът е разчупен. Тайните ни срещи продължиха още три месеца и най-накрая това се случи!
Тя напусна семейството си, съпруга и децата си, и дойде да живее при мен. Щастието ми не познаваше граници. Вече можех да я прегръщам и целувам по всяко време на деня и нощта. Преди около месец осъзнах, че увлечението ми не се е превърнало в любов. Тя започна да ме дразни.
Вече не искам да е около мен, но не мога да ѝ кажа това. Изтръгнах я от семейството ѝ и сега трябва да я изхвърля? Не искам да живея повече с нея, нямам право да я изхвърлям. просто трябва да бъда търпелив и да се надявам, че ще се намери някой друг, който да я вземе от мен. бих искал тя скоро да се появи в живота ми.
