– Скъпи, ела тази вечер, моля те. Не мога да се справя без теб.
– Мамо, затрупан съм с работа! Достатъчно ми е досаждала. Добре, ще дойда!
Плачех от обида и отчаяние едновременно. Спомних си колко трудно беше да отгледам дъщеря си сама. Бях посветила целия си живот на нея, а сега така изглежда благодарността? Никога не съм отказвал на Дария нищо. Мисля, че я разглезих твърде…
Тя израсна като егоист, а аз не исках да приема това. Когато дъщеря ми беше на 11 години, започнах да се срещам с мъж. Дъщеря ми разбра за това и сложи яслата на земята. Трябваше да скъсам с него, въпреки че много го обичах.
Сега съм на 70 години. Самотна съм като пръст. В тежест съм на собствената си дъщеря. Имам много болести и проблеми и няма кой да ми помогне. Нито физически, нито финансово. Дъщеря ми е омъжена от 20 години, затова предпочита дори да не мисли за мен.
Имам трима внуци, но рядко се виждаме. Защо? Не знам…
– Мамо, какво се случи този път? – Каза дъщеря ми, нервно прекрачвайки прага.- Предписани са ми инжекции, вие сте медицинска сестра, бихте могли да ми помогнете.
– Искате ли да идвам тук цяла седмица? Трябва да се шегувате с мен!
– Дария, разбери, тротоарите са толкова хлъзгави, че не мога да стигна до клиниката.
– Имаш ли пари, за да си заслужава да ми помогнеш? Няма да пътувам дотук безплатно!
– Не, нямам пари…
– Ще се видим по-късно, мамо! Попитай някой друг!
На сутринта тръгнах два часа по-рано, за да стигна до клиниката. Вървях по пътя и плачех, като си спомнях вчерашния разговор.
– Моля, минете, без да се редите на опашка. Боли ли ви? Затова ли плачете? – Една млада жена се приближи до мен в коридора.- Не, плача по съвсем друга причина.
Започнахме да говорим. Излях душата си пред нея, защото дори нямам с кого да говоря. Джулия ме заведе вкъщи. Както се оказа, тя живееше в съседство. От този момент нататък започнах да говоря с нея.
На рождения ми ден само Джулия дойде да ме види. Дария дори не се обади.
– Не можах да не ти пожелая такъв ден. Много ми напомняш на майка ми, винаги ми става топло на сърцето, когато се виждаме – каза тя.
С появата на Джулия животът ми придоби нов цвят. Тя ми идваше на гости и ми помагаше в домакинската работа. Аз често я посещавах. Празнувахме заедно празници и ходехме на кратки почивки извън града.
Дълго мислих за това, но в крайна сметка реших да предам апартамента си на Джулия. На нея това не ѝ хареса, но аз не промених решението си. Виждах, че тя се отнася с мен като със собствена майка – не го правеше, за да изнудва нещо от мен. Затова реших да ѝ благодаря за цялата ѝ помощ и любов.
В крайна сметка Джулия ме прие при себе си, защото ми беше трудно да се справям сам. Решихме да продадем апартамента ми, за да не може Дария да съди Джулия по-късно.
Дъщеря ми се сети за мен едва година по-късно. Обвиняваше ме във всички възможни грехове и ми желаеше смъртта. Явно беше разчитала на моя апартамент и аз я бях разочаровал. Съпругът на Джулия я изгони от апартамента и я помоли да не ни безпокои повече.Непознатите се оказаха по-близки от собствената ми дъщеря….
