“Рядко посещавам баба си. Просто нямам време. Тя е настанена в дом за стари хора и се надявах, че там ще има занимания. Очаквах, че тя може да разговаря с други възрастни хора, да рисува или дори да участва в танцови вечери. Когато я посетих и видях реалността на такова място, тя ме смая“.
Баба ми е в дом за стари хора
Преди няколко месеца предадохме баба ми в дом за възрастни хора. Тя се чувстваше все по-зле и по-зле, не можеше да се справя с основни дейности. Имаше трудности с готвенето, почистването или пазаруването. Ние, за съжаление, не можехме да ѝ осигурим подходящи грижи, все пак всички работим.
Намериха старчески дом, в който имаше свободно място. Смятахме, че това е добър център. Представях си, че баба ще има много дейности на място. Точно като във филмите, тя щеше да може да прекарва време с други възрастни хора, щеше да се запознае с нови хора. Надявах се, че ще организират за нея работилници по рисуване или дори танцови вечери! Най-накрая я посетих и бях зашеметена.
Не очаквах да е там
Нямах време да я посетя преди това. Бях постоянно на работа, грижех се за децата и къщата. Наистина живея в постоянно бързане. Знам, че това е лошо извинение, но такава е реалността. Какво можех да направя по различен начин? Искам да си почивам и през уикендите, а баба ми щеше да бъде добре обгрижвана там, така че нямах угризения.
В крайна сметка отидох при нея. Оказа се, че тя предимно седи в стаята си и може да гледа телевизия. Никой не ѝ осигурява никакви допълнителни развлечения. Не можех да повярвам. Тя дори рядко разговаря с някого. Възрастните хора, които пребивават в центъра, обикновено са приковани към леглата си и са на легло.
Трябва ли да я изведа оттам?
Виждате, че бабата е тъжна и съкрушена. Дори не ѝ се искаше да говори много с мен. Почувствах се много тъжна, защото в края на краищата преди беше весела и щастлива. Винаги с удоволствие ни разказваше за преживяванията и спомените си от младостта. Сега е помръкнала и не й се иска да прави нищо. Дори не искаше да яде любимите си шоколадови бисквити.
