Веднъж чаках на автогарата за автобус на дълги разстояния. Навън беше студена есен. Валеше дъжд. Автобусът ми трябваше да тръгне след петдесет минути. Седнах на един стол в чакалнята, извадих телефона си и започнах да сърфирам в интернет. До мен имаше празно място и на него седна една енергична възрастна дама. Започнахме да разговаряме мимоходом, тъй като тя явно искаше да говори с някого.
Разговорът започна с баналното време.
Аз продължих разговора. Бабата беше много словоохотлива, разказваше ми за себе си и за живота си. Старицата ми разказа за своя живот. Разказа ми как дървената ѝ къща е изгоряла. Къщата е била достатъчно голяма за две семейства. Старата дама живеела в едната част, а неработещото семейство – в другата.
Веднъж, през нощта, в половината къща на семейството избухнал пожар и се разпространил до страната на баба ми. Баба ми успяла да спаси документи, пари и някои дрехи.
Къщата изгоряла до основи, слава Богу, никой не загинал. След инцидента баба ми отишла в къщата на дъщеря си в града. Останала при нея за една седмица. Зетят ѝ не ѝ казал нищо. Седмица по-късно дъщеря ѝ казала на закуска: „Мамо, ти хъркаш и хъркаш!“.
Докато дъщеря ѝ и зет ѝ били на работа, бабата събрала простите си вещи и си тръгнала. Тогава в очите ѝ се появили сълзи. Тя ги избърса. “Аз я отгледах сама. Тя завърши училище и университет.
Помогнах ѝ да си купи апартамент в града. Помогнах й да отгледа внуците си близнаци“, каза още баба ми. “Почувствах буца в гърлото си. Обърнах се към старата дама: „Къде живеете сега?“ Бабата отговори: “Върнах се в моето село. Преместих се в една празна къща. Живея там.
Аз самата не се нуждая от много.” Без да се замислям, записах адреса на бабата. Прибрах се вкъщи и разказах на съпругата си за срещата. Току-що бяхме имали проблем; търсехме бавачка за детето ни. След известно обсъждане решихме да вземем старата дама в нашата къща. Сега тя има покрив над главата си, а ние имаме любяща баба.
