Този ден не бързах , тръгнах рано и изчаках автобуса. Беше претъпкан, защото беше час пик и всички отиваха на работа. Автобусът вече се канеше да тръгне от спирката, но някой го спря. Качи се една възрастна дама, тя вървеше с бастун и ръцете ѝ трепереха от старост, затова се хвана за парапета.
Не можех да гледам и всички се правеха, че не забелязват старицата. Реших да действам. Взех ръката на баба ми и с малки крачки се приближих до младата жена, като я помолих да ми отстъпи място. Вместо това тя ме погледна предизвикателно и се обърна обратно към прозореца.
Следващият ми опит с мъжа беше успешен и успях да накарам старицата да седне. Само че тя все още ме държеше за ръка и ме помоли да ѝ помогна да слезе на автобусната спирка. Трябваше да сляза от спирката по-рано, но реших да отида по-късно и да помогна на бабата.
Реших, че ще ѝ помогна достатъчно, за да се прибере вкъщи, а по пътя заговорихме и тя започна да ми разказва за живота си. Оказа се, че 40 години е работила във фабрика и след това се е пенсионирала. Имала една дъщеря, която заминала за чужбина и рядко си била вкъщи, а наскоро зет ѝ се обадил с тъжната новина – дъщеря ѝ била починала.
В семейството на бабата е останал само един внук, който се е преместил в столицата, но той я посещава рядко, защото има много работа и тя не може да разчита на неговите грижи. Може би в бъдеще тя ще го помоли да я настани в дом за възрастни хора, тъй като вече не е в състояние да се справя сама.
Живееше на третия етаж, затова реших да отида с нея в апартамента ѝ, още повече че възрастната дама ни канеше на чай и беше ясно, че ѝ липсва общуване. Заведох я вътре и успях да разгледам апартамента, който беше стар и със също толкова стари мебели, но беше добре поддържан. Попитах я дали наблизо има магазин и бързо се запътих натам.
По пътя се обадих на работа и казах, че ще закъснея, а междувременно купих колбаси, хляб, бисквити, торта и зърнени храни за старицата.
Седнахме, пихме чай и ядохме сладкиш и старицата малко се оживи, щастлива, че има с кого да поговори и да получи помощ. Тя каза, че внукът ѝ рядко я посещава, но винаги ѝ дава пари, те стигат само за лекарства, а тя харчи пенсията си за комунални услуги и хранителни стоки.
Ето защо, когато опитала тортата, тя се усмихнала и казала: “За последен път я ядох, когато внукът ми пристигна, преди шест месеца!”. Уговорихме се, че ще я посетя отново следващата седмица.
Въпреки че помогнах на баба си, след това посещение бях в лошо настроение. Не можех да спра да мисля за това, че в страната има хиляди такива самотни баби и дядовци, които едва свързват двата края… Нашата страна е силна и непрекъснато се развива. Но все още забравя да се грижи за самотните възрастни хора
