Поглеждайки през прозореца, Стас веднага изтича навън. Обичаше да скача в локви, затова много бързаше да стигне навреме, за да може слънцето да пресуши забавлението му.
Водата се плискаше във всички посоки, което радваше момчето още повече. Лена наблюдаваше всичко това от прозореца на къщата. Колко малки деца се нуждаят от щастие. За своя Стасик тя беше готова да направи всичко, за да накара момчето да се усмихне…
Лена напусна съпруга си, който малтретираше нея и двегодишния Стасик, и така отгледа сина си сама. Бившият ѝ съпруг беше пияница, който никога и никъде не работеше, и Стасик много се страхуваше от него. Той живеел доста добре – свекърва ѝ им изпращала пари от Испания. Отначало Елена се надявала, че всичко ще бъде наред и съпругът ѝ бързо ще си намери работа, подкрепяла го по всякакъв начин, мислейки, че всички тези трудности са временни
Но скоро осъзнала всичко: приятелите, пиенето, партитата не спирали дори когато се появявали добри възможности за работа, а той просто ги пренебрегвал, предпочитайки да се забавлява… Олена продавала цветя на пазара до късна есен, въпреки че майка ѝ изпращала пари от чужбина. Една неделна сутрин на пазара към нея и сина ѝ се приближи жена със странен въпрос: – “Добро утро, млада госпожо.
Имате ли свободен съботен ден?” – Добро утро. Защо питате? “Познаваме ли се?” – попита изненадано Елена, тъй като наистина не можеше да разпознае никого от познатите. Съжалявам, не се познаваме – каза жената с притеснен и тъжен глас.
Тя се почувства неудобно пред непознатия, с когото току-що беше влязла в диалог. Беше очевидно, че е на път да се разплаче. “Съжалявам, просто не знам на кого и какво да кажа от отчаяние – каза тя. “Виждате ли, тази събота синът ми трябва да празнува сватбата си. Но преди три дни годеницата му избяга и се върна при бившия си, сякаш любовта ѝ се е върнала – както тя каза…
А ние вече сме поканили всички, всичко е готово за гостите. Синът ми изобщо не е на себе си. Това е срам за цялото село. Не знам как да попитам. Но ме разберете: като майка искам най-доброто за сина си”. “Ще останете ли няколко дни като годеница на сина ми, поне за сватбения ден? А след това веднага ще се разведете. Никой нищо няма да разбере, защото още не е видял годеницата на сина ми.
Те се бяха запознали наскоро, преди около 2-2,5 месеца. Беше ясно, че на жената ѝ е много трудно да каже тези думи и да вземе такова решение.
Лена беше просто шокирана от всичко, което чу, и за миг замръзна в едно положение. Но след миг размисъл и отърсване от изненадата си се съгласи. Тя много съжаляваше за тази жена, която имаше смелостта да поиска такава за сина си. Съжаляваше и за момчето, което беше изоставено точно преди сватбата си. “Много ти благодаря, момиче. Толкова си мила и състрадателна.
Дойдох при теб по име по някаква причина. Вече три дни се разхождам тук, гледам теб, скъпа, и сина ти, но едва днес реших да дойда. Някак си разбрах, че отглеждате момчето сама, защото никой не ви среща и не ви се обажда.
А очите ви са много добри, макар и пълни с веселие.
Така че нека да отидем и да вземем роклята на булката и сина ѝ”. – Лариса Николаевна каза по-уверено. …Сватбата беше отпразнувана в цялото село. Младоженците гукаха като гълъби, а гостите не спираха да се възхищават на булката.
Но никой дори не предполагаше за какво си говорят така сладко младите хора, които междувременно научаваха основните неща един за друг, като се започне от рождената им дата. Със сигурност домакинът щеше да ги попита за познанството и различните им предпочитания, така че трябваше да сме подготвени за всякакви подобни въпроси. Срещу младоженците седеше синът на Елена, Стас. Той наблюдаваше веселата си и щастлива майка и нейния красив младоженец, който постоянно ѝ разказваше нещо и я разсмиваше. Сватбата мина по-добре от очакваното.
Всички гости се прибраха по домовете си. “Толкова съм ти благодарна, дъще – каза Елена и нежно прегърна новата си снаха, – ти и Стасик си починете, а на сутринта ще ви закараме до дома. А вие ще се разделите, когато пожелаете… – За какъв развод става дума, майко?
Току-що вдигнахме сватба – прекъсна я синът на Лариса Михайдевна Андрей, – разбира се, аз бях против цялата идея. Но сега съм ти искрено благодарен. Елена, наистина ми се иска да ни дадеш шанс.
В края на краищата чувствам, че в твое лице съм намерил сродната си душа – моята съпруга и най-добър син”. – Да, мисля, че рискът си заслужава. Стасик се приближи до майка си и мъжа, когото наистина харесваше, и ги прегърна силно. Тримата стояха така. Очите на Лариса Николаевна започнаха да се пълнят със сълзи.
Вчера тя можеше само да мечтае за подобно нещо, но днес молитвите и молбите ѝ се бяха сбъднали. За втори път тя не можа да сдържи сълзите си, когато младоженците обявиха, че тя и Стасик очакват още едно момче
