“Всеки има свой собствен живот, свои собствени проблеми, различно ежедневие. Аз имам две дъщери и двама сина. Само едната дъщеря живее близо до мен, другите деца са заминали далеч, за да следват любовта си. Не съжалявам за тях. Това е начинът, по който стоят нещата. Нямам право да изисквам от тях да пожертват нещо в живота си заради мен. Каква майка бих била тогава? Напоследък обаче ми е много трудно. Финансово и здравословно. Освен това съм много самотна. Въпреки това не се оплаквам на никого, защото не искам да притеснявам децата си. Но може би трябва?”
Те казват, че имам право
Когато говоря с приятелите си, те винаги ми казват, че подкрепата от децата ми се дължи на мен. В края на краищата аз съм посветила голяма част от живота си на тях. Аз обаче не се чувствам по този начин. Майките не раждат деца за себе си. Това е нашата мисия за света, но и за тях.
Разбира се, ние правим много за тях. Но не им даваме нищо от себе си, за да ни го върнат по-късно.
Искам да бъда независима и се опитвам с всички сили да бъда такава. Въпреки това ми е все по-трудно. Вече не са годините. Здравето ми е влошено и на практика всяка седмица ходя на лекар и си тръгвам с рецепта за торба нови лекарства.
Но не съжалявам за никого
Дори вече спрях да говоря с тези приятели, защото не искам постоянно да ми повтарят, че трябва да ходя при децата. Ако някой от тях сам го предложи, това би било различно. Но аз нямам навика да се натрапвам там, където не ме искат.
Нямам намерение да бъда в тежест на никого. А времената са трудни и на никого не му е лесно. В края на краищата моите деца също се борят с всевъзможни трудности и не искат помощ. Гордея се с тях, защото нито едно от тях никога не е идвало за заем или за някаква друга подкрепа. Всяко от тях печели за семейството си и управлява бюджета така, че да има достатъчно за всичко.
Аз имам скромна пенсия. По-голямата част от парите отиват за такси и лекарства. Но както казах, не искам да съжалявам децата си.
Може би щеше да ми е по-добре
Може би, ако роднините ми знаеха, че нещата при мен са толкова трудни, щяха да предложат сами да ми помогнат. Аз обаче никога няма да го призная. Това би било акт на отчаяние от моя страна и аз искам да го избегна с всички сили.
Ще продължа да живея скромно и ще казвам на децата си, когато ме питат, че съм добре. И наистина съм изненадана от отношението на хората на моята възраст, които очакват всякаква подкрепа от децата си. Нашите деца имат свои собствени деца, а в някои случаи вероятно вече и внуци. Именно на тях те предлагат подкрепата си, точно както ние правехме, когато бяхме на тяхната възраст.
Щастлива съм, че имам на кого да се обадя, с кого да се срещна. Похарчвам последните си пари, за да изпека ябълковия пай, на който близките ми толкова много се радват. И съм благодарна за това. Благодарна съм, че имам за кого да го направя. И дано това остане така колкото се може по-дълго. А парите? Здравето? Ами… всичко в живота минава. И това също трябва да се приеме с благодарност. Такъв е животът.
