Съпругът ми беше най-добрият човек в живота ми. С него живеех пълноценно, той никога не ми отказа нищо, винаги беше до мен, независимо какво правех… Преживяхме много заедно. Съпругът ми имаше златни ръце и винаги успяваше да преодолее всички трудности, но изведнъж приказката ни приключи. Съпругът ми претърпя ужасен инцидент и почина на място.
Не можех да си представя живота без него, дълго време не можех дори да изляза от къщи, а вкъщи полудявах, защото всичко, всеки предмет сякаш чакаше съпругът ми да се върне… Година след този инцидент един мой приятел се върна от Полша.
Тя работеше там като медицинска сестра и ме покани да отида с нея.
Съпругът ми ни беше оставил достатъчно пари, за да мога да живея в пълен комфорт до старините си, но аз исках да осигуря на единствения си син комфорт и вяра в бъдещето, доколкото е възможно. Както и да е, отлетях за Полша заедно с приятелката си и започнах да се грижа за една 67-годишна жена.
Това беше преди 17 години. През това време успях да спечеля пари за сватбата на сина си и за апартамент, а на тримата си внуци направих скъпи подаръци. Преди 3 години реших да се върна в родината си и помолих сина си да спести пари за няколко години (т.е. 3 години) и да ми купи с тях апартамент. Той се съгласи, без да възразява.
И така, най-накрая се завърнах в родината си на крилете на вятъра, а челюстите на сина ми и снаха ми паднаха, когато ме видяха. Оказа се, че са дали апартамента ми на най-големия си син, който се е преместил да живее с жена си.
„Не прави от това проблем, мамо – възмути се синът ми, – откъде можехме да знаем, че ще дойдеш тук за постоянно? Ще поживееш известно време при нас, а после ще видим…“.
Почти го ударих заради отношението му и думите „засега“. Мисля, че той е длъжен да освободи апартамента заради мен, защото съм работила толкова години за сина си, а той реагира така спрямо мен. Нека той сам да се грижи за децата си.
