Съпругът ми и аз сме безплодни. В смисъл, че не можем да заченем дете заедно. Всеки от нас може да стане баща поотделно. Но не и заедно. Но ние се обичаме прекалено много, за да се разделим заради това. Така че след дълго лутане из болницата се примирихме с този факт и решихме да вземем бебето от сиропиталището.
Подготовката за осиновяването на момиченцето отне две години. Тя включваше посещение на огромен брой офиси, посещение на специални курсове за приемни родители и опознаване на самата Таня.
Но сега всичко приключи и ние сме родители на едно петгодишно момиченце. Момичето прилича на мен и на съпруга ми. Всеки, който не знае, че момиченцето е осиновено, никога не би предположил това. Родителите на съпруга ми всъщност приеха решението ни.
Не веднага, разбира се, но те приеха момичето като свое. С открития си характер и обич Танечка накара свекърва ми да я обикне като своя.
– Тя е точно копие на Паша! Също толкова неспокойна е – казваше понякога свекърва ми, забравяйки, че внучката ѝ не е нейна. „Излишно е да казвам, че дъщеря ми е най-близкият член на семейството за мен и Павло. Но моето семейство дори не иска да вижда дъщеря ни. Майка ми и сестра ми просто погледнаха снимката на момичето и заключиха, че тя е ганайка. Майка ми се отвращава дори да нарече дъщеря си с нейното име.
Просто „това момиче“.
Сестра ми се държеше по много подъл начин. Тя покани мен и съпруга ми на рождения си ден и поиска да дойдем без Таня. „Не искам децата ми да общуват с някакво дете от дома“ – каза тя. – каза тя.
„И нямам никакво желание да общувам с хора, които не са хора“. – Отговорих. Оттогава не съм разговаряла с нея. Наближава рожденият ден на майка ми. Ако се осмели да ме покани на гости без дъщеря ми, ще скъсам с нея без съжаление, както скъсах със сестра ми. Аз съм майка, така че няма да позволя на никого да обижда дъщеря ми!
