Момчето погледнало през прозореца и казало на баба си: “Бабо, кога ще излезем навън?” “Днес е студено, скъпи, следващия път – отговорила тя, – и има толкова много неща за вършене, че няма време за разходка. Елена Петривна работеше на половин работен ден вкъщи, като плетеше шапки и шалове по поръчка. И сега имала поръчка, трябвало да изплете комплект – шапка, ръкавици и шал.
Но внукът упорито молел баба си да се разходят. “Добре, добре, убедих те, да се разходим, но не за дълго, днес навън е студено, а аз трябва да плета”, отстъпила тя. Излязоха навън, беше безлюдно, всички се бяха прибрали вкъщи в това време. Естествено, внукът тичаше наоколо, а на жената вече ѝ беше студено. Днес се разходихме малко и това е достатъчно – каза жената.
Но детето беше неспокойно, тичаше из цялата площадка, криеше се в детския лабиринт и ставаше тихо. Жената все го викала и викала, но то мълчало; тя отишла в лабиринта, повикала го и то отговорило: “Бабо, тук има една кукла, да я вземем. Елена Петровна влязла в лабиринта и видяла, че там има торба и от нея се чува писък. Изпаднала в ужас; отворила торбата и видяла бебе, много малко, увито в тънка пелена. Ясно било, че на детето му е студено, лицето му вече било посиняло от студа.
Тя го грабна и го прегърна до себе си, за да го стопли. Жената извика линейка с треперещи ръце. Пристигнаха линейка и полицаи.
Детето било откарано в болница, а жената и детето останали, за да дадат показания на полицаите. Служителите попитали как е било намерено детето. Елена Петривна каза, че внукът ѝ е намерил бебето, той е тичал навсякъде, нямаше да чуе виковете на бебето, ако той не я беше извикал. Браво!” – похвали го служителката. Жената продължаваше да се чуди как може да изхвърли собствената си кръв, дали сърцето ѝ не се къса.
Полицаят не се изненадал: “Всичко се случва: хората го изхвърлят на боклука и го дават на някой друг, в днешно време нищо не ни изненадва. Бабата го помолила да се обади, за да разбере дали бебето е добре. Той разбрал, че бебето е прегледано и проверено, всичко е наред, има лека хипотермия, но ще се оправи. Въпреки че каза, че ако е било малко по-дълго, детето е нямало да оцелее. Те били освободени и жената и внукът ѝ си тръгнали. Каква работа, помисли си тя, днес определено не е време за това, с всички тези сътресения.
На сутринта решила да разбере за бебето и се обадила в болницата. Отначало не искали да ѝ кажат нищо: “Защо се интересувате и с кого сте свързани с детето?” – попитали в другия край. “Не сме свързани с никого, просто искаме да знаем за бебето, защото вчера го намерихме аз и внукът ми”, отговорила Елена Петровна. Това е момиче.
Тя е добре. Бих искала да я посетя и може би има нужда от нещо за купуване, ще го донесем.” Жената попита: “По принцип не е позволено, но можем да направим изключение за спасителите, елате утре следобед. Донесете памперси и формула за новородени”, каза здравният работник. На следващия ден, след като купили всичко необходимо, тя и Илюша отишли да видят бебето.
Пуснаха ги вътре. Бебето беше толкова малко и сладко, че жената не можа да сдържи сълзите си. Тя донесе със себе си широк шал от мека прежда в бледосив цвят с шарки по ръба, изплетен от самата нея. Искаше да го изплете някак си, не за да го продаде, а просто за удоволствие, и той лежеше там, сякаш чакаше своето време. Тя покри с нея онова дете и му пожела щастие, като избърса сълзите му. Обадиха се отново и попитаха за съдбата на момиченцето; то се казваше София.
Небрежната майка била намерена и лишена от права върху детето. Скоро момиченцето било осиновено, а едно бездетно семейство се влюбило в него от пръв поглед и го взело при себе си. Минават осемнадесет години. Елена Петровна беше остаряла много забележимо, но все още беше жива и активна, печеше любимата питка на внука си: той обеща да дойде, беше много загадъчен и не каза нищо повече, само я помоли да приготви нещо вкусно, като каза, че има изненада за нея.
Вратата се отворила и влязъл Иля заедно с едно момиче: “Бабо, запознай се с моята приятелка София, ще се оженим, ние сме като две половини на едно цяло, когато я видях, ми се стори, че я познавам цял живот.”
“Ех, това е страхотна новина, Илюша!!! Добре дошла в нашето семейство, София!” – зарадвала се жената. Момичето се смути, усмихна се и започна да размотава шала на сакото си; Елена Петровна го забеляза и онемя. “Какъв интересен шал имаш”, каза жената на момичето.
“Да, този шал го имам със себе си, откакто се помня, и вече много години не мога да се разделя с него, ценя го и рядко го нося. Разбира се, Елена Петровна разпозна този шал, който някога беше дала на бебето, което беше намерила, за късмет. Просто така върви животът: Иля спасил бъдещата си съпруга.
Беше очевидно, че са предопределени един за друг отгоре, и провидението беше това, което доведе момчето до нея в онзи ден, за да я спаси.
