В уречения ден приготвих любимите ястия на сина ми и сложих масата. Когато се позвъни на вратата, снаха ми подаде букет цветя и се усмихна. Децата ме посещаваха всеки уикенд. Но изражението на снаха ми ставаше все по-неприятно с всяко посещение. Реших да попитам: “Ниночка, какво става? Може би храната не е добра? Мога да донеса нещо друго. Тук се случи нещо, което не очаквах.
Преди една година синът ми се ожени. Снаха му Нина беше много специфичен човек, може би защото беше останала сираче в ранна възраст. Не я харесвах много, но не казах нищо на сина си. Това беше неговият избор и аз го приех. Ожениха се и започнаха да живеят в малкия апартамент на снаха си, който тя наследи от родителите си.
Знаейки, че момичето рано е било лишено от майчината си любов, се опитах да бъда възможно най-тактичен с нея. Макар че понякога съжалявах сина си – снаха ми изобщо не умееше да готви, а и не беше много добра в чистенето.
Не се намесвах с лекото си недоволство от живота им: прекрасно разбирах, че не това е важното в една жена. Колкото повече време минаваше от сватбата им, толкова по-често синът ми идваше на гости сам – да хапне и да поиска заем.
Не го канех, той идваше сам. Просто не можех да му попреча да дойде, защото знаех, че е гладен. Заради това отношенията ми със снаха ми започнаха да се влошават: веднъж, когато синът ми беше в дома ми, тя се обади и заговори толкова силно по телефона, че дори аз чух: “Имаш си собствен дом!
Защо продължаваш да ходиш при майка си? Хайде да се прибираме вкъщи!” Намирам логиката на снаха ми за доста странна: тя не храни мъжа си, синът ми сам идва при мен и за всичко съм виновна аз.
Тя престана да идва в дома ми и забрани на съпруга си да го прави, а и беше категорично против моите посещения при тях. Е, съжалявах, но приех решението ѝ. Не се виждах със съпругата на сина ми и с него в продължение на година и половина. Понякога държах телефона с часове, опитвайки се да се обадя на сина си, но без да посмея, отивах в кухнята и започвах да правя нещо.
Наскоро синът ми се обади за първи път през цялото това време и поиска да ми дойде на гости. Спомняйки си миналите си грешки, му казах да не идва без жена си. Той се засмя и каза: “Ще дойдем заедно.” В уречения ден приготвих любимите ястия на сина ми и сложих масата. Когато се позвъни на вратата, сърцето ми се разтуптя – синът ми наистина ми липсваше. Снаха ми ми подаде букет цветя и се усмихна. Дали е спряла да се обижда и е решила да възобнови общуването?
Тази мисъл много ме окуражи, защото тя е хубаво момиче. Когато снаха ми свали палтото си, видях закръглен корем. Ще си имам внук или внучка!
Вече бях започнал да мисля как мога да помогна на младото семейство. На масата цареше спокойна атмосфера, а синът ми и снаха ми се наслаждаваха на сладкиши и чай. Спомняйки си темперамента на снаха ми, не посмях да я попитам дали очаква момче или момиче.
Тя също не каза нищо, а аз си помислих, че би било грубо да попитам тихо сина си. Когато се прибираха вкъщи, те обещаха да се върнат следващата седмица.
Синът ми започна да ми се обажда всеки ден, за да ме пита дали имам нужда от помощ: “Мамо, сигурно ти е трудно да живееш сама в такъв голям апартамент, а и вече не си на тази възраст. Ако имаш нужда от нещо, просто ни се обади и ние ще дойдем. Забележката за възрастта ми малко ме нарани: всеки знае, че една жена е на толкова години, на колкото се чувства. Грижата за сина ми обаче беше по-важна за мен. Децата ме посещаваха всеки уикенд.
Но снаха ми всеки път изглеждаше все по-нещастна. Реших да попитам: “Ниночка, нещо не ти ли е наред? Може би храната не е добра? Мога да ви донеса нещо друго. Съжалявам, че питам, но бебето добре ли е? Тогава се случи нещо, което не очаквах. Снаха ми скочи и най-накрая ми обясни всичко на висок тон: “Ти седиш тук и се преструваш, че нищо не се случва! Замисляла ли си се за внука си? Защо ние тримата трябва да се тъпчем в малък апартамент, а ти да живееш сама в такъв голям апартамент?
Трудно ли ти беше да се досетиш, че трябва да продадеш апартамента? Или мислите, че просто идваме при вас даром? Апартаментът, разбира се. Всичко е свързано с апартамента.
В очите ми се появиха сълзи на възмущение. Със съпруга ми бяхме живели тук в продължение на 30 години, от сърце до сърце. Къщата ми беше пълна с щастливи спомени и вещи на любимия ми съпруг.
Резултатът беше тъжен – няма да мога да помагам на децата си. Няма да мога да продам апартамента, да продам спомените си – паметта ми отслабва с всяка изминала година и виждайки всички дребни неща, снимки, тапети, които бяхме залепили, преживях всички емоции отново.
Предложих им помощта си с кредит: като продам апартамента си, снаха ми ще може да направи първата вноска, а аз ще помагам с месечните плащания. Но дори това не я устройваше: “Заем?
Шегуваш ли се, цял живот да работя за банка? Снаха ми се обърна към сина ми и му заповяда: “Да се махаме оттук. Казах ти, че майка ти не се интересува от нашите проблеми. Оставете я да седи тук сама, ние няма да дойдем отново. Този апартамент така или иначе ще бъде твой един ден.
Те са си тръгнали. Сега не знам какво да правя. Ще имам внучка, но най-вероятно никога няма да я видя – познавайки характера на снаха ми, тя няма да ми прости за отказа. А синът ми няма да се обърне срещу съпругата си. Може би наистина трябва да продам апартамента си? Но като познавам снаха си, не съм сигурна дали няма да се окажа на улицата.
