Със съпруга ми родихме и отгледахме четири деца: двама сина и две дъщери. Всички те получиха висше образование. Днес всеки от тях живее със собствено семейство.
Имаме много внуци. Дъщерите ни ни посещават, обаждат ни се, помагат ни. Но за синовете ни сякаш никога не сме съществували. Те са забравили за нас. Обаждат се снахите, обаждат се внуците.
А синовете вероятно си мислят, че след като съпругата или синът им са се обадили на майка им, попитали са я за здравето ѝ и са я поздравили за празника, вече не е нужно те самите да се тревожат за нея. Но ние просто искаме да ги чуем. Поне понякога. Опитваме се сами да им се обадим, но без резултат. Ясно е, че момчетата си имат свои собствени проблеми.
Но дали дъщерите имат по-малко проблеми? Но дъщерите ни все пак намират време за нас. Възрастта и здравето ни не ни позволяват да решаваме проблемите си напълно самостоятелно.
Понякога имаме нужда от помощ. Когато трябваше да ремонтирам покрива, трябваше да се обърна към външни лица, а синовете ми не се притекоха на помощ. Когато съпругът ми се нуждаеше от помощ за алкохол, зет ми го заведе до магазините за алкохол, а дъщерите ми помогнаха с всичко. Синовете се ограничаваха само с обаждания…
Преди година и половина най-голямата дъщеря сама стана ХИВ-позитивна в резултат на злополука. Сега тя самата се нуждае от помощ. По-младата ми дъщеря се грижеше за нас.
Но преди шест месеца тя губи работата си и заминава да работи в Европа. А ние, двама възрастни мъже, останахме без дом. Нямаме сили да отидем до аптеката, за да си вземем лекарства. Пенсията ни едва стига, за да живеем, така че не можем да наемем болногледач.
Най-голямата ми снаха предложи да продадем къщата и да се преместим в старчески дом. Условията там са добри и те имат необходимите медицински грижи. Сумата, получена от продажбата на къщата, е достатъчна, за да се плати животът в старческия дом.
А ако не е достатъчна, снаха ми ще добави още пари. Идеята сама по себе си не е лоша. Жалко е само, че никой от синовете ни не ни покани да живеем при тях.
