Анна Петровна седеше на една пейка на болничния площад и плачеше. Днес тя навърши 70 години, но нито синът, нито дъщеря ѝ дойдоха да я поздравят. Все пак нейната колежка Евгения Сергеевна я поздрави и дори ѝ подари малък подарък.
А медицинската сестра Маша я почерпи с ябълка в чест на рождения ѝ ден. Домът за възрастни хора беше приличен, но персоналът като цяло беше безразличен. Разбира се, всички знаеха, че старите хора са доведени тук, за да доживеят живота си от децата си, които се превръщаха в бреме.
И Анна Петровна беше доведена тук от сина си, както той казваше, за да си почине и да се излекува, но всъщност тя просто досаждаше на снаха си. В края на краищата апартаментът беше неин и едва по-късно синът ѝ я убеди да напише договор за дарение за него. Когато ме помоли да подпиша документите, той обеща, че тя ще живее в дома си, както досега.
Но в действителност се оказало друго, преместили се с цялото семейство наведнъж и започнала война със снаха ѝ. Тя винаги била недоволна, готвела неправилно, оставяла мръсотия в банята и много други неща. Отначало синът ѝ се застъпил за нея, но после спрял и сам започнал да крещи. Тогава Анна Петровна забеляза, че започнаха да си шепнат за нещо, а щом тя влезе в стаята, спряха да говорят.
И една сутрин синът ѝ започна да говори за това, че тя трябва да си почине и да се лекува. Майка му го погледнала в очите и го попитала горчиво: „Ще ме водиш ли на милосърдие, сине?“ Той се изчервил, размърдал се и виновно отговорил: „Не, мамо, това е просто санаториум.
Ще лежиш там един месец, после ще се върнеш у дома.“ Той я въведе, бързо подписа документите и си тръгна набързо, като обеща скоро да се върне. Върнал се само веднъж: донесъл две ябълки, два портокала и попитал: „Как си?“.
И без да изслуша докрай, избяга някъде.“ Така тя живее тук вече втора година. Когато минал един месец и синът ѝ не дошъл за нея, тя се обадила на домашния телефон. Отговорили непознати хора и се оказало, че синът ѝ е продал апартамента и тя не знае къде да го търси. Няколко нощи Анна Петровна плакала, но все пак знаела, че няма да я вземат вкъщи, затова не можела да спре да плаче. В края на краищата най-обидното беше, че беше наранила дъщеря си в името на щастието на сина си.
Анна е родена в селото и се омъжва там за съученика си Петро. Имали голяма къща и стопанство. Не разполагаха с много средства за живот, но и не гладуваха. И тогава един съсед от града дошъл на гости на родителите си и започнал да разказва на Петро колко добър е животът в града. Плащат добри заплати и веднага ти дават място за живеене. Така че той го убедил.
Те продали всичко и се преместили в града. Съседът не ни излъга за жилището, веднага ни дадоха апартамент. Купихме си някои мебели и един стар Запорожец. Точно в този Запорожец Петро претърпя инцидент. След погребението Анна остана сама с две деца на ръце. За да ги нахрани и облече, й се налагаше вечер да мие подовете на стълбищата. Мислех, че децата ще пораснат и ще ми помагат.
Но не се получи. Синът ѝ се забърка в лоша история, наложи се да вземе пари назаем, за да не влезе в затвора, а после две години изплащаше дълговете си. После дъщеря ѝ Даша се омъжи и роди дете. Всичко било наред до една година, а след това синът ѝ започнал често да боледува. Тя трябвало да напусне работа, за да ходи по болници. Лекарите дълго време не можели да му поставят диагноза.
Едва по-късно открили някакво възпаление, което може да се лекува само в един институт. Но там имало дълга опашка. Докато дъщеря ми ходеше по болници, мъжът ѝ я напусна, но поне ѝ остави апартамента. И така някъде в болницата тя срещнала вдовец, който имал дъщеря със същата диагноза. Харесали се и започнали да живеят заедно. Пет години по-късно той се разболял и му трябвали пари за операция. Анна имала парите, искала да ги даде на сина си за първоначална вноска за апартамент.
Но когато дъщеря ѝ поискала, ѝ станало жал да ги похарчи за чужд човек, защото парите ѝ трябвали повече за собствения ѝ син. Затова отказала. Дъщерята много се обидила от нея и на раздяла казала, че тя вече не е нейна майка и че ако има проблеми, не бива да се свързва с нея. Разбира се, ако можеше да направи всичко отново, Анна щеше да постъпи по различен начин. Но не можеш да върнеш миналото. ана бавно се надигна от пейката и бавно тръгна към пансиона. Изведнъж чу: „Мамо!“ Сърцето ѝ се разтуптя. Тя бавно се обърна. Дъщеря ѝ. Даша. Краката ѝ се подкосиха, тя едва не падна, но дъщеря ѝ изтича и я вдигна.-Накрая те намерих…
Брат ми не искаше да ми даде адреса. Но аз го заплаших със съд, че съм продал апартамента незаконно, затова той веднага се раздели. с тези думи те влязоха в сградата и седнаха на дивана в коридора. съжаляваш, мамо, че толкова дълго не съм говорил с теб. Отначало се обидих, после отложих всичко, срамувах се. А преди една седмица сънувах сън за теб.
Ти се разхождаше в гората и плачеше. Станах и сърцето ми беше толкова тежко. Разказах всичко на съпруга си, а той ми каза да отида и да се помиря. Пристигнах, а там имаше непознати хора, те не знаеха нищо
. И ето ме… Приготви се, ще дойдеш с мен. Знаеш ли каква къща имаме? Голяма, на брега на морето. И мъжът ми каза, че ако майка ти не е добре, да я заведеш при нас.“ Анна прегърна благодарно дъщеря си и се разплака. Но това бяха сълзи на радост.
