Омъжих се на 20-годишна възраст. Имам съпруг и син (годеникът ми вече имаше 3-годишен син). Семейството им ме прие – самотна, гладна, нещастна – и ме обикна. Исках веднага да осиновя сина си, тъй като майка му не беше вписана в документите му, но съпругът ми не искаше.
Той каза, че всичко ще дойде с времето. Не възразих, макар че бях изненадана. Неговата история, ако не говорим за подробности, е стара като времето. Бил млад, наивен, влюбил се, разбрал, че ще става баща, любимата му родила, а опечалената майка изчезнала в мъглата. Тя веднага сметнала сина си за свой. Не можело да бъде другояче! Синът на любимия ми съпруг е мой син! Не може да бъде другояче, каквото и да казват другите! Той не е генетичен, но е мой собствен и любим! Известно време след сватбата съпругът ми ми направи най-ценния подарък: родих дъщеря!
Не можеш да си представиш нищо по-хубаво! Имам дъщеря, имам син, съпругът ми е умен и красив. Какво друго е нужно на една жена, за да бъде щастлива? Имаме достатъчно спестявания, не гладуваме, съпругът ми не се оплаква, нежен и любвеобилен е, така че всичко е наред. И тогава отново имах късмет. Няколко години след раждането на дъщеря ми родих син!
Бях готова да тичам из града и да разказвам на всички каква щастлива жена съм! Имам дъщеря и двама сина. Най-големият ми син беше почти на 6 години. Той беше любвеобилно момче, помощник във всичко, между другото веднага ме нарече мама и ме смяташе за своя (в смисъл на биологична) майка. Какво може да запомни едно дете, което е на 3 години? Та той си мислеше, че винаги съм била до него. Опитах се още няколко пъти да започна разговор за осиновяването, но чух същия отговор от съпруга си: „За всичко си има време!“.
И тогава, когато най-голямото ми дете навърши шест години (скоро тръгна на училище), съпругът ми изведнъж ме попита дали искам да осиновя момче и аз бях толкова щастлива! Беше както се казва: знам, че синът ми е мой, но е невъзможно да го докажа! Документите бяха събрани, всичко беше подписано и името ми беше вписано в графата „майка“. Най-накрая станах официална майка на три деца! По-късно попитах съпруга си защо не се е съгласил на това по-рано. Знаете ли какво каза той?
Страхувал съм се! Страхувах се, че няма да живеем заедно, че ще се разделим, че ако имам деца от него, ще се променят отношенията ми с най-голямата ми дъщеря, страхувах се от всичко. Отначало се ядосах, че съм грешница, нарекох го глупак, а после си помислих, но и аз щях да се страхувам. Той вече беше наранен веднъж, така че как би могъл да ми повярва веднага? Извиних се и къщата отново беше щастлива! Беше толкова хубаво!“ Оттогава са минали много години.
Най-големият ми син вече е на 19 години, дъщеря ми е на 16, а най-малкият – на 14. Най-големият учи в университет, направи го сам, не са му давани пари (само за подготовката). Той е моята гордост, толкова е умен, израснал е толкова добре! Той е като мен! Сега със съпруга ми спестяваме за негово собствено жилище, но той иска да живее отделно, но това е разбираемо, той е възрастен и има нужда от свобода! Той е сериозен човек, приема всичко сериозно.
Ако имаме късмет, ще му направим подарък за 20-ия му рожден ден, защото дълго време спестявахме за едностаен апартамент. Но не е това въпросът. Главното е какво се случи след това! Беше есен и сесията беше в разгара си. Случи се нещо неочаквано! Един ден синът ми (най-големият) дойде за уикенда. Живеем в областен град, нямаме висше учебно заведение, а той учи в областния университет, на около час път с транспорт от нас.
Той се прибра у дома. Вече е петък вечер, синът ми пристигна преди два часа и двамата с баща му (съпруга ми) готвят нещо в кухнята. Дъщеря ми и приятелките ѝ са излезли на разходка, а по-малката играе на топка с момчетата. Аз седя в стаята си, плета и изведнъж чувам разговор от кухнята. Сигурно е твърде тихо, за да го чуя, но зрението ми не е добро от детството, но слухът ми е перфектен, чувам отлично, дори понякога това, което не е необходимо да чувам.
Синът разказва на мъжа, че от няколко месеца насам една жена го наблюдава на автобусната спирка. Тя, разбира се, не се приближава до него, а просто стои и го наблюдава. Дори започнал да се разхожда по главната улица, където има повече хора. Да кажа, че станах от леглото, е меко казано! Обадих се на шефа си и го предупредих, че ще закъснея в понеделник сутринта, за щастие имам добри отношения с ръководството.
