Живях със съпругата си в продължение на 10 щастливи години. Отгледахме двама прекрасни сина. Децата вече ходеха на училище.
Когато възникна нуждата от клубове, секции и кръжоци за развитие на децата, се оказа, че нямаме достатъчно пари. По онова време със съпругата ми работехме в строителна фирма. Изкарвахме добри пари. Но имахме две деца. Тогава реших, че ще отида да работя. За щастие, имах стари приятели, които ми помогнаха да си намеря работа. “За шест месеца ще изкараш доста добри пари в чужбина”, казах на жена ми. Тя хареса този вариант.
За първи път тези 6 месеца ми се сториха като тежък труд. Исках да видя децата си, да ги прегърна, да поговоря с тях. Но знаех, че това е за тяхно добро. Жена ми често ми се обаждаше, разказваше ми за напредъка на децата, за това, че всички те ми липсват и ме чакат. Прибрах се у дома късно през есента. Всичко беше много добре. Бяхме доволни. Шест месеца по-късно съпругата ми роди дъщеря. Когато разбрах, че моята Юлия е бременна, бях шокиран. Как е възможно това, чие е детето?
После се успокоих. Юлия не обясни нищо, освен че винаги е била готова да подпише документите за развод. Не бързах да се развеждам, защото виждах, че Юлия е много притеснена, и реших да не я притискам и да чакам да ми каже всичко. Нямах причина да бързам. Обичах и все още обичам жена си и синовете си. Не исках да ги загубя и се надявах, че всичко ще се оправи. Накратко, приех го, т.е. простих на съпругата си за изневярата, особено след като имахме момиченце. Винаги съм искал да имам дъщеря. Нарекохме я Соня, слънцето.
Тя порасна много бързо. Първата ѝ дума беше “татко”. Не мога да си представя как съм живял без Соня. Тя заемаше цялото ми пространство, всичките ми мисли. Върнах се на старата си работа. След работа винаги тичах до супермаркета, купувах на децата най-различни дреболии и се прибирах вкъщи. Отношенията със съпругата ми се подобриха. Тя видя привързаността ми към момичето и се смути. Усещах го. Имаше някакво напрежение между нас. Но животът продължи.
Не исках да анализирам ситуацията си толкова задълбочено. По онова време се чувствах добре. Вкъщи винаги ме посрещаше едно малко дете, което пристъпваше напред, за да ме посрещне. И аз бях щастлива. Може би беше добре, че не знаех нищо. Наскоро обаче срещнах един мой стар приятел.
Той ме попита дали възнамерявам отново да замина за чужбина. Отговорих, че не знам. Тогава той попита: “Как е дъщеря ви? “Знаеш ли изобщо чие дете е тя?” “Соня? То е мое. Ако искаш да ме обидиш, няма да се получи. Обичам жена си и децата си. И ако искаш да бъдеш истински мъж, не разпространявай клюки. Това е моето семейство. Излязох, оставяйки приятеля си в състояние на объркване.
В този ден почувствах, че трябва да защитя децата си и съпругата си от чуждите клюки. Юлия видя, че се прибрах вкъщи много раздразнен. Тя ме попита какво се е случило. Казах й, че съм срещнала Васил.
Щом чу това име, Юлия веднага промени лицето си, а после с треперещ глас каза, че е време да ми разкаже всичко, което се е случило. Когато бях в чужбина, Васил често посещаваше дома ни, защото му имах доверие и го помолих понякога да посещава жена ми, за да й помага.
Един ден Васил дойде при моята Юлия и й каза, че съм си намерил жена и няма да се върна вкъщи. Той каза, че е толкова влюбен в нея, че е забравил за жена си и децата си в Украйна. И тогава Васил се възползва от момента, в който Юлия ми беше ядосана и наранена.
И за късмет няколко дни не отговарях на обажданията ѝ, защото телефонът ми беше откраднат. Така че тя си измисли какви ли не неща. Разбира се, беше ми неудобно да слушам всичко това.
Но знаех, че това е грешка. Помолих я да забрави всичко, което се беше случило, и да заживее както преди. Юлия ме обича и аз я обичам. Имаме семейство, деца.
Това не е ли най-важното нещо? Никой няма право да се меси в нашето семейство, камо ли да осъжда мен или Юлия! Никой от нас не прави грешки!
