Искам да ви разкажа за една много лоша постъпка, която направих преди 20 години и за която се упреквам и до днес. Последицата от тази постъпка е моят син, когото много обичам и с когото се гордея.
Нямам прошка за съпруга си, когото много обичам. След почти 20 години брак съпругът ми смята, че е отгледал добър и достоен син. Още преди да се оженя, знаех, че детето е различно. Но аз много обичах този човек. И това беше взаимно. Реших да замълча и да кажа, че той скоро ще стане баща.
Но след болестта на съпруга ми се зачудих дали да кажа истината. Или да го оставя така? Преди да се оженим, със съпруга ми често се карахме за дреболии. Младостта ми, горещият ми темперамент, чувството ми за максимализъм и други неща ме караха да се обиждам и да заминавам за селото на родителите си. И по време на една от тези кавги направих най-голямата грешка в живота си. Вечерта отидох в нощен клуб с един приятел, за да се забавлявам напук на приятеля си. Запознах се с друг човек. Поговорихме си и прекарахме вечерта заедно.
На сутринта бързо си събрах нещата и си тръгнах. Бях много притеснена, защото бях предала бъдещия си съпруг. Но нямах сили да се призная. И тогава разбрах, че очаквам бебе. “Дете ли е?” – помислих си. Според моите изчисления бащата можеше да е или гаджето ми, или непознатият. И тогава разбрах, че детето е от непознат.
Имахме огромна кавга! Аз проклинах всичко и всички. Не можех да повярвам, че това ми се е случило. Казах ѝ, че очаквам дете, и тя се зарадва. Все още не бяхме сключили брак, но това се случваше. А новината, че ще ставаме родители, ускори този процес. Оженихме се в тесен семеен кръг. Шест месеца по-късно се роди синът ми. Не знаех какво ни очаква, но когато видях щастливото изражение на лицето на младия ми баща, реших, че няма да му кажа за предателството. Двадесетте години отлетяха бързо.
Радвах се, че грешката на младостта ми ме е дарила със син. И че бях запазила всичко в тайна от съпруга си.Той се оказа най-добрият баща и съпруг на света. Ако не се бях възпротивила и не бях признала, това можеше и да не се случи. Нашето момче израсна като порядъчен човек, завърши училище и постъпи в института. Дори си намери хубава приятелка.
Те се срещат от повече от година. А ние не можем да се нарадваме на успеха му. Животът не е бил лесен и безгрижен: мъжът е работил денонощно на работното си място, а у дома се е опитвал да прекарва колкото се може повече време с детето си. Всичко било наред, но на 40-годишна възраст той започнал да се оплаква от здравето си. Обвинихме за това стреса и натоварването в работата.
Не мога да опиша с думи това, което изпитах в онзи момент. Целият ми живот се изплъзна пред очите ми. Чувствах се виновна пред любимия си: той трябваше да отглежда напълно чуждо дете, без да го познава.
Защо не си признах веднага? Докато съпругът ми беше болен, седях до леглото му и молех Бога да оздравее. Обещах си, че ако той оздравее, ще му кажа истината. В края на краищата той можеше да не разпознае нищо и нямаше да е честно спрямо него.
След известно време съпругът ми се оправи и аз бях готова да се изповядам, но влезе лекарят и ме прекъсна. Излязох в коридора и ми трябваше много време, за да се опомня. В отделението почувствах, че трябва да се изповядам. Исках да се отърва от бремето възможно най-скоро и да разкажа всичко на съпруга си. Но не се замислих дали той има нужда от тази истина. Скоро съпругът ми беше изписан у дома, а аз и синът ми го обградихме с грижи и любов. Но дълбоко в себе си се упреквах за предателството.
И отново трябваше да направя избор: да разкажа за предателството или да замълча завинаги? Кому изобщо е нужна тази истина? Толкова години сме живели заедно без нея и сме щастливи. А той изглежда се чувства зле. Продължава да ме пита защо съм толкова тъжна. Трябва да измисля нещо, докато взема окончателно решение.
Обичам семейството си и най-много се страхувам да не го загубя. Но съвестта ми ме държи буден през нощта. Не можеш да върнеш миналото и никога няма да ми бъде простено, но аз не съжалявам. В края на краищата имам моето момче – моята радост и гордост.
