Математичката Лариса Ивановна Спидлоба погледна петокласниците през очилата си.
Неволно погледът му попадна на тихото прахосник, сгушено в ъгъла зад последното бюро. Омазнено яке с големи петна, стари панталони, протрити на коленете Не ми хареса този ученик веднага, щом взех този клас. Нищо не слуша и пак така се подпря на ръце.
Дори тъжният му поглед го трогна. „Простник, глупак“ мина през главата ми. Защо не обичаше този Стас и самата тя не разбираше.
В крайна сметка той не се намеси, не викаше, не се смееше, но имаше такава неприязън към него. Можех да преседя целия урок и да гледам през прозореца, без дори да отворя тетрадката. Колко глупаво, изобщо не го обучават. Защото каквото и да вземеш, то си стои и мълчи В тетрадката няма домашно, вместо класна работа има само дата. „Е, какво да правя с него?
Ще трябва да попитаме първия им учител какво е това семейство, вероятно майката е алкохоличка – не по-различно “- Надя Ивановна, помниш ли Стасик? Кои са родителите? – попита учителят на младши класове – Защо не? Такова небрежно момче? – въздъхна тежко колегата.
— Преподавах в този клас само миналата година, защото предишната учителка излезе в отпуск по майчинство. По-добре е да вземете характеристиките, да ги прочетете – ще бъдете много изненадани.
Лариса Ивановна веднага извади папки от шкафа. Ето, след първия час. Когато започна да чете, беше изненадана. Но тук черно на бяло е написано: „Станислав е дружелюбен, грижовен, учтив, със светла усмивка. Пише домашните си чисто и спретнато.“ Във втори клас учителката отбелязва следното: „Прекрасно дете. Има много приятели, помага на съучениците си. Много способно, талантливо момче, особено добър е по математика.”
Потресаващо е описанието в трети клас: „Смъртта на майката от нелечима болест покоси момчето. Опитва се да се бори, опитва се. Но бащата пиеше след трагедията, обръща малко внимание на детето.” В четвърти клас вече беше написано следното за Стасик: „Разсеян, безотговорен, няма приятели, спи по време на уроци, не подготвя домашни.”
Лариса Ивановна онемя от това, което прочете: какво очакваше, но не така! Тя нямаше представа, че това момче е нещастно! Тя се засрами от себе си, изчерви се от предубеденото си отношение към детето. Цяла нощ мисълта за Стасик не излизаше от главата му, пред вътрешния му поглед се появяваше същата картина: свито момче с мъртви очи. На следващата сутрин разбрах адреса му и отидох в дома на Стас. В апартамента се носеше миризма на дим, под цигарения дим не се виждаше нищо.
– Кой е там? – чу тя пиян мъжки глас от стаята, сякаш вцепенен, гледайки плахо Лариса Ивановна. Накрая баща му излезе. С мръсна моряшка тениска, скъсан анцуг, с разчорлена коса – Коя е тя? – хълцане, гледане със зачервени очи Не можеше да се говори този ден. Току що разбрах колко е труден животът на момчето като сираче. Беше удивително, че момчето готви вечеря в кухнята – и това на десетгодишна възраст дойде! Децата радостно заобиколиха учителя с ярки подаръци. Когато Стасик дойде и извади пакета си, увит във вестник, някои се засмяха.
Лариса Ивановна разви и изненадващо извади от картонената кутия … железен пръстен без камък и старо шишенце с парфюм на дъното. Учителката се смути от подаръка на доскоро нелюбимия си ученик, но тогава се опомни – напръска парфюм на китката си и сложи пръстен – Сега миришеш на майка ми – каза Стасик с треперещ глас децата млъкнаха и Лариса Ивановна неусетно избърса една сълза.
По-късно момчето започна да се връща към живота. Той споделя проблемите си с учителя си, моли за съвет. До края на учебната година той беше подобрил толкова много предметите си, че нямаше по-добри. През следващите години печели олимпиади по математика не само в училище, в града, но и в региона.
Когато Стас завърши училище, той никога не забрави своя учител. Винаги й пожелаваше честит рожден ден. „Ти си най-добрият учител на света!“ – тези искрени думи бяха безценен подарък за нея, когато момчето получи диплома от столичния медицински университет, Лариса Ивановна получи писмо, което гласеше: „Сред моите учители нямаше равни на вас.
Ти си любимият ми учител.” Той често й пишеше, сега общуваха в интернет, каза й, че е защитил докторска степен, работи като хирург в престижна клиника. И всеки път не забравяше да напише какво искрено човек, който е тя.
И всяка година на рождения си ден от самата сутрин Лариса Ивановна получаваше кошница с цветя – вече голяма, с много рози и орхидеи, Стас поиска още малко време, за да заеме мястото на майка си на сватбата му. Тази молба трогна Лариса Ивановна толкова много, че тя не можа да сдържи сълзите, те непрекъснато капеха при поканата.
Тя извади пръстен без камък от същата стара картонена кутия, която беше пазила през всичките тези години, поръси парфюма на дъното на бутилката – тя го запази за специален повод, заемащ учителя, миришеше на майка си аромат.
И като дете скри лице в рамото й, а тя нежно го галеше по главата. И отново чух: „Ти си най-милият човек, когото съм срещал в живота си.” И година по-късно Лариса Ивановна беше хоспитализирана – Стас я оперира.
И именно той я видя пръв, когато тя дойде в съзнание след операцията. Като в мъгла тя видя как той се наведе над нея и искрено се усмихна: – Е, как е нашият пациент, вместо да отговори, тя го хвана за ръката, стисна я слабо и с треперещ глас прошепна: – Съжалявам за? всичко Ти ме научи да бъда добър и му каза всичко, което мисля за него. И на душата стана лесно
