“Децата се отглеждат, после създават семейства и нерядко забравят старите си родители. Такъв е случаят със сина на госпожа Мария, която, след като съпругът ѝ починал, живеела сама в една стара къща в малко село. Синът ѝ отишъл в града и там се установил със семейството си. Той вече имал пораснала дъщеря, но никой от тях не посещавал г-жа Мария. Те били заети със собствените си дела. Само една жена от квартала показала сърцето си на госпожа Мария. Тя я приела под покрива си. Когато старицата починала, синът ѝ веднага дошъл, искайки да поеме наследството. Но това не беше това, което той очакваше…”
Госпожа Мария беше моя съседка. Тя живееше в стара къща в селото
Казвам се Джулия. Аз съм учителка, имам съпруг и една дъщеря. Живеем в една къща в селото, която принадлежеше на покойните ми родители. Това е малко селце близо до гората; няколко стари къщи, други няколко в процес на строеж. Такъв малко отдалечен район.
Някога тук имаше магазин за хранителни стоки, но той не оцеля след кризата преди три години. Това е добро място за живеене, тихо и спокойно е… Аз така или иначе пътувам до работа – до града има 15 км път с кола. За млади, мобилни хора, които не търсят слава или богатство, това е приятелско място за живеене. За възрастните хора е много по-трудно…
Моята съседка, госпожа Мария, беше една от тях. Познавах я открай време. Родителите ми бяха приятели с нея. Тя беше жена, която имаше сърце на ръцете си. Била е педиатър, обичаше децата и обичаше да им помага.
Самата тя има един син. Той обаче се устремил към кариера и се преместил в града. Той имал талант за математика и станал компютърен специалист, но също така бил ужасно алчен. Гонел пари и ги трупал в несигурни инвестиции, които завършвали с провал. Но пък създаде семейство. Има вече пораснала дъщеря, която мисля, че дори се омъжи.
Годините летяха, а госпожа Мария ставаше все по-възрастна. Забелязах, че нито синът ѝ, нито внучката ѝ почти не я посещават… Те забравиха майка си. Откакто съпругът ѝ почина преди 10 години, г-жа Мария трябваше да се справя сама. По това време тя беше на 76 години.
И се справяше, доколкото можеше, въпреки че в пенсионна възраст здравето ѝ силно се влоши. Отказала се е да шофира. Докато наблизо имало магазин, тя ходела до него бавно, със собственото си темпо. Ставите я боляха много, но тя не се оплакваше. Казваше, че това е просто тялото.
Най-много я болеше това, че синът или внучката ѝ никога не намираха време за нея… Понякога дори не отговаряха на телефона.
Приех я, когато вече не се справяше. Отнасях се с нея като с майка
Когато магазинът за хранителни стоки затворил, г-жа Мария знаела, че не може да се справи напълно сама. Въпреки това тя не искаше да отиде в старчески дом.
Помоли ме да пазарувам за нея веднъж седмично, когато тя отиваше на работа. Даваше ми списък и сума, която винаги беше достатъчна. Понякога я карах на лекар. А в знак на благодарност тя плетеше шапки и шалове за дъщеря ми, въпреки болката.
Първоначално се опитах да се свържа със сина ѝ, за да го осведомя, че майка му има нужда от помощ. Къщата ѝ също се нуждаеше от обновяване или поне от някакъв ремонт, защото по стените имаше мухъл, кранът течеше, казанчето едва работеше… Но той винаги имаше оправдание.
Накрая се отказах. Не можех да гледам условията, в които живееше тази стара дама. И така, почти всеки ден ходех в дома ѝ, за да се уверя, че има какво да яде и си взима лекарствата… Накрая говорих със съпруга си и когато дъщеря ми отиде в университета, прибрахме госпожа Мария.
Тя не искаше, но накрая се съгласи. След това каза, че това са били прекрасните години от живота ѝ. Каза, че за нея съм била като дъщерята, която никога не е имала.
Какво щях да направя – това беше най-правилното нещо, което трябваше да направя! Не можех да я оставя да се грижи сама за себе си, а тя не искаше и да чуе за старчески дом (синът ѝ беше предложил такова решение последния път, когато му се обадих).
Когато госпожа Мария си тръгна, синът се появи… и нотариусът
Един ден обаче г-жа Мария почина. Тя почина в съня си. Когато започнах да подготвям погребението, синът ѝ веднага се появи, за да вземе ключовете от къщата. Той се ядоса, че съм ги скрил, но сигурно самата госпожа Мария ги е скрила някъде.
Един час след като пристигна, вдигнах телефона. Оказа се, че се е обадил един нотариус. Той ме покани на четенето на завещанието на госпожа Мария.
Бях изненадан, но отидох в кантората в уречения час. Синът и внучката ми също бяха там. На място се оказа, че в завещанието си госпожа Мария е посочила… мен като наследник на къщата и целия двор. Тя пишеше, че това е в знак на благодарност за това, че съм била като дъщеря за нея и съм й показвала сърце
По бузите ми се стичаха сълзи. Не можех да повярвам на това, което чувах. В писмото баба ми пишеше и къде да намеря ключовете.
Но още по-шокиран беше синът на госпожа Мария, който си мислеше, че именно той ще получи всичко. В същото време изоставената му майка го беше лишила от наследство! Единствено внучката на госпожа Мария получила наследството на баба си
И до ден днешен не мога да повярвам на всичко това. Може би все пак на света има справедливостһттр://….
