“Изправен съм пред много сериозна дилема. Баба ми беше най-прекрасният човек на света. Смъртта ѝ е ужасен удар за мен. Ние бяхме сродни души и баба ми знаеше, че винаги може да разчита на мен. За съжаление, остана само с мен. Нито дъщерите ѝ, нито другите ѝ внуци имаха време или място в сърцата си за нея, въпреки че тя им даде толкова много в живота. Баба ми остави значителен имот, но само на мен разкри къде се намира той. Трябва ли да изпълня последната ѝ воля и да взема всичко за себе си?”
Баба беше ангел
Баба ми беше наистина специална. Винаги сме живели в Лодз. Оттам са майка ми и баща ми. Семейството на майка ми от поколения живееше в едно очарователно жилищно селище. Там се намираше семейната къща на баба ми. Там прекарвах всяка ваканция, много уикенди и много вечери.
Баба Халинка беше високопоставена жена. Работеше на ръководни постове и познаваше много хора. Едва ли е изненадващо, че тя просто печелеше обичта на всички. Спомням си, че около къщата ѝ винаги се въртеше някой. Приятелите ѝ се отбиваха при нея, миришеше на торта.
От детството си помня, че баба ми винаги имаше време и внимание за мен. На масата, на която тя пиеше кафе с приятелите си, имаше място и за мен и братовчедите ми. Това бяха дни, в които се смяташе, че децата и рибите нямат право на глас. Точно така беше и с моите родители. Непрекъснато в бягство или в света на възрастните, до който нямах достъп. Вероятно затова обичах моментите при баба ми, където децата се приемаха сериозно.
От зряла възраст си спомням друг образ на моята скъпа Халинка. Тя живееше своя живот и не се налагаше на никого. Имаше три дъщери, които изобщо не се интересуваха от това дали на майка им трябва да се помогне. А баба, тя никога не питаше.
Само аз знам колко имущество е оставила баба ми.
С баба ми имахме специална връзка, която продължи от детството до скорошната ѝ смърт. Аз можех да разчитам на нея, а тя – на мен. Лелите ми и другите внуци на баба ми нямаха нищо против това. Не им се налагаше да се притесняват за нищо.
Баба никога не се оплакваше и никога не повдигаше тази тема, с изключение на онзи единствен път. Тя ме покани да я посетя, беше три месеца преди да умре, и каза:
„Нусиу, аз отгледах три дъщери, на които помогнах да отгледат децата си, и изобщо не ми пука за тях. В живота си съм дала много на децата и внуците си. Някой ден ще напусна тази къща и вероятно тогава всички ще се стремят да протегнат ръка за наследство. Все още имам спестявания и бих искал ти да си този, който ще ги получи.
Баба ми ми даде точни указания къде да намеря спестяванията ѝ. Тя не каза точно колко са, но аз предположих, че може да са много.
Баба почина, дъщерите ѝ светкавично се заинтересуваха от наследството и не говореха за нищо друго дори на погребението. Майка ми и сестрите ѝ се държаха ужасно. Тъй като баба ми не е оставила никакви спестявания в банката, майка ми ме попита дали не знам къде баба ми може да е държала пари в брой, защото те не вярват, че е оставила нещо след себе си. Сега съм в затруднение. Знам, че баба ми не е искала дъщерите ѝ да посегнат на тези пари, но от друга страна, имам ли право на тях?
