“Когато съпругът ми почина, си мислех, че това е най-лошият ден в живота ми. Колко жестоко съм грешала! Това, което разбрах за него от завещанието, беше още по-лошо. Как е могъл да скрие от мен подобно нещо… Какво ще стане с мен сега? Това трябва да е някаква грешка.”
Бяхме съвместима двойка в продължение на 12 години
Аз и съпругът ми бяхме късно влюбени от пръв поглед. Заради него прекратих годежа си с друг, защото имах чувството, че ако не рискувам, ще пропусна най-важното нещо в живота си. Той също някога беше имал връзка, но каза, че тя е приключила отдавна.
В продължение на 12 години бяхме перфектната двойка. Или поне аз си мислех, че сме. Мартин никога не поглеждаше към другите, аз бях сигурна в чувствата му и също така никога не го контролирах. На всичкото отгоре, откакто се запознах с него, той подкрепяше благотворителни организации с определена сума всеки месец – казваше, че това е решението на живота му. От една страна, това ме изненада, а от друга, ми вдъхна възхищение.
Но децата не бяха предназначени за нас… След дълги усилия, когато бях вече навършила четиридесет години, го оставихме. Той никога не искаше да се съгласи на осиновяване, като привеждаше на пръв поглед разумни аргументи, а аз не настоявах. Е, не можеш да имаш всичко в живота.
Живеехме заедно в къщата на Мартин, която той беше наследил от родителите си. Двамата се чувствахме добре заедно. Докато един ден всичко свърши.
На вратата ми почука полицай с информацията, че съпругът ми е загинал при катастрофа, причинена от друг шофьор. Причината – превишена скорост. Бях съсипана… Най-лошият ден в живота ми! Не можех да повярвам, докато не видях тялото му в моргата. Дори нямах време да се сбогувам с него… Когато на сутринта си тръгна, аз още спях и изведнъж той изчезна.
Такава травма не може да се преживее толкова бързо. Но си мислех, че това е дъното, от което един ден ще се отлепя.
Когато нотариусът прочете завещанието на съпруга ми, бях зашеметена.
Грешах. Това, което последва, беше още по-лошо. Знаех, че съпругът ми някога е направил завещание там, но честно казано, то ми се струваше толкова далечно, че никога не го попитах за подробностите. Освен това той винаги казваше, че това, което е негово, е и мое.
Отидох на четенето на завещанието без особени емоции. Още на място с изненада видях непозната млада жена с тъмни очила, която седеше на един стол. Какво прави тя тук?
Бях сигурен, че къщата, в която живеех, ще премине в моя собственост. Нямаше друга възможност. Междувременно, когато нотариусът започна да чете, не можех да повярвам на ушите си.
Той каза, че Мартин е завещал къщата си на някаква Амелия, на която я дължал за младежката си грешка… Какво, сигурно сънувам! За миг замръзнах. Сигурно е някаква грешка. Но всъщност върху документа имаше името на тази жена и подписа на Мартин. А датата вече беше след гражданската ни сватба!
Това момиче беше на около 19-20 години… Когато се запознах с Марчин, тя трябваше да е на около 5-7 години. Очевидно беше негова извънбрачна дъщеря от предишна връзка и за толкова години той нито веднъж не ми спомена за нея! Никога не я е отглеждал, а после изведнъж решава да й завещае всичко, което има? Какъв негодник… Тази негова благотворителна дейност сигурно е била издръжка за нея!
Не мога да повярвам, че това завещание е валидно… В края на краищата, ако то бъде признато, ще трябва да се изнеса от къщата и да започна всичко отначало. Ако това е вярно – най-много ме боли, че толкова години не знаех за нищо, а сега изведнъж ще остана само с една издръжка… В края на краищата можехме да се грижим за това момиче, толкова мечтаех да имам дете!
