“Не се насилвах да стана майка. Всъщност никога не съм била запалена по децата, въпреки че със съпруга ми се съгласихме, че след като се оженим, все пак ще има дете. Свекърва ми не искаше да го пусне! Не исках да се отказвам от работата си. Бях подредила професионалния си живот. Освен това обичах да излизам през уикендите и да се забавлявам вкъщи. С едно дете вече не можех да живея така, но свекърва ми толкова много искаше да бъде баба, че обеща да ми помогне. Съгласих се на това предложение, но животът провери всичко. Тя взима дъщеря си само веднъж на две седмици. В крайна сметка сделката беше различна.”
Не исках такъв живот
Защото никога не съм харесвала децата. Всички ми казваха, че с моите е различно, но някак си ми беше трудно да го повярвам. Майчинският инстинкт не се събуждаше у мен, макар че трябва да призная, че ме е грижа за дъщеря ми. Опитвам се да се уверя, че тя има всичко. Да е нахранена, да е чисто облечена.
Но например не мога да понеса да си играя с нея. Предпочитам да си пусна някоя песен, за да танцувам с нея пред телевизора, макар че и това не ми доставя удоволствие.
Сложих я бързо в детската стая, защото исках да се върна на работа. Когато се връщам и я вземам, просто се включва такова отвращение, че не мога да го опиша.
Свекървата е трябвало да помогне
Такава беше уговорката. Знам, че дъщеря ми е все още малка, но от дълго време се справя отлично в детската градина, та какво, няма да се справи при свекърва си?
Очаквах от нея да взема дъщеря ми от мен всеки уикенд. За да мога да се отпусна след работа. Да изляза някъде или да поканя приятели вкъщи и да изпия по едно питие в тяхната компания. Нищо не би могло да бъде по-далеч от истината. Защото бабата е решила, че ще взема внучката си на гости веднъж на две седмици.
Тя твърди, че детето има нужда да прекарва време с майка си и че аз имам време за нея само през уикендите. Е. Може би е така. Но тогава кога се предполага, че ще имам време за себе си и за приятелите си?
Сделката беше различна
Ако знаех, че ще се получи така, никога нямаше да се съглася да имам каквото и да е дете в живота си.
Приятелите ми казват, че когато малката порасне, ще имаме приятелски отношения, но аз изобщо не го чувствам.
Да, аз се грижа за нея, доколкото мога. Но тя вечно плаче. Постоянно иска нещо от мен, а понякога дори не разбирам какво наистина.
Не разбирам собственото си дете. Неговите емоции, а аз не мога да се справя и със своите. Чувствам се сякаш съм с нея за наказание. И все пак едно дете трябва да е радост.
Освен това съпругът ми не помага много с дъщеря ми. Понякога ни оставя вкъщи през уикенда и излиза с приятелите си. Аз също искам да си играя. Все още съм млада.
Не знаех, че родителството е толкова голяма жертва. Бих искала да имам повече приятели с дъщеря ми. Но засега не знам как да го направя. Може би някой вече е бил в подобна ситуация и би искал да разкаже как се е справил с нея?
