“Със съпруга ми сме заедно вече повече от 40 години. Миналата година отпразнувахме пищно поредната годишнина от сватбата си. През целия ни съвместен живот работихме усилено във фермата. Не сме ходили на почивка, не сме ходили на кино или театър, нито на селски вечеринки. Сега, когато сме пенсионери, искаме да се наслаждаваме на живота. Вярвам, че го заслужаваме. Други обаче ни сочат с пръст и дори ни се подиграват. Защото според мен трябва да си седим вкъщи през цялото време и да се оплакваме от тежкото си положение. А аз не искам това!”
Кога трябваше наистина да живея?
Влюбих се във фермерската работа. А после обикнах и мъжа, който се грижеше за тази ферма заедно с мен. В унисон вървяхме ръка за ръка повече от 40 години, без да се оплакваме, че нещо трябва да се свърши, или да ставаме рано, щом изгрее слънцето.
Имаше животни, за които трябваше да се грижим, и доста хектари. Съпругът ми излизаше на полето в ранни зори и се прибираше, когато се стъмни.
Междувременно аз се грижех за двора и животните. Имахме и крави, и овце, и доста кокошки, за да си вадим яйца.
Имахме само прасета за клане.
Разбира се, работех и на полето
Там винаги имаше какво да се прави. И се опитвахме да правим всичко сами. Другите отиваха на почивка, а ние плевяхме цвеклото или започвахме жътвата.
Ето как изглежда работата на един фермер. Или поне някога беше така. Сега някои хора могат да си позволят удобства. Ние не можехме да си ги позволим. Но не се оплаквахме. Вместо това винаги си казвахме, че един ден ще настъпи по-добро време за нас и ще започнем наистина да живеем.
И ние го направихме
По-рано казвахме: „Те не ходят никъде, не карат никъде“ и понякога бяхме обект на подигравки. Сега също ни сочат с пръст, защото сме на 60 години и най-накрая започнахме да се наслаждаваме на живота.
Ще отидем някъде, ще отидем на кино или на ресторант.
Наскоро публикувах снимки на вечерята си. Имам много приятели във ФБ, а ястията бяха вкусни и красиво поднесени, затова реших да направя мини реклама на ресторанта.
Под снимките имаше коментари от типа „Кой не може да си позволи да бъде богат“ и ми стана малко жал за себе си. Но един коментар наистина повдигна духа ми. Някой написа:
Поне една двойка, която вечно не хленчи, а просто се радва на живота.
Радвам се, че има и хора, които не ни презират, защото искаме да живеем. Кога се предполага, че ще имаме време за това? Ставаме все по-възрастни и по-възрастни. Моят призив към всички: не си струва да слушаме какво казват за нас. Нека да правим това, което ни носи радост. В края на краищата това е нашият живот и никой няма да го изживее вместо нас.
