“Синът ми не ме е посещавал повече от 10 години. Знаех, че това ще се случи, когато той замине за чужбина. Въпреки че беше обещал да идва поне по поводи като Коледа или годишнината от смъртта на баща си. И все пак, ако не бяха съседите, щях да прекарам цялата Коледа сама. Смея се, че имам доведен син, който живее на долния етаж, защото той е първият в дома ми, когато имам нужда от помощ, и всеки ден наднича, за да провери дали съм добре. Доведеният син дойде да ме види за първи път след 10 години и то само за това едно хвърляне. Но аз бях подготвена за това и го упътих. Не съжалявам за нищо.”
Бях самотна в продължение на много години
Последните няколко години бяха трудни за мен. Когато съпругът ми почина, синът ми замина за чужбина в търсене на по-добър живот. Въпреки че тук нищо не му липсваше. Той можеше да продължи да живее с мен, защото апартаментът е голям и дори да имаше деца, всички щяхме да се поберем.
Но той, без да мисли напълно за мен, просто замина. А аз останах сама и за пръв път в живота си се почувствах толкова самотна.
Опитах се да свикна с това, но беше трудно.
Синът ми обеща да се върне за всички важни поводи, но в продължение на 10 години не се върна. А аз търсех контакт с хората, да имам с кого да говоря.
Запознах се със съседите
Преди заминаването на сина ми и смъртта на съпруга ми бяхме достатъчно самостоятелни, за да не се нуждаем от други хора, за да бъдем щастливи. Но след това всеки човешки контакт за мен беше на първо място.
Слизах долу, за да седна на пейката, и винаги се появяваше някой съсед. Веднъж, когато се връщах от пазаруване, един мъж на възрастта на сина ми предложи да ми помогне. Той занесе покупките в дома ми и някак си след това започна да ми помага редовно.
Посещаваше ме всеки ден, питаше ме как се чувствам, имам ли нужда от нещо. Поздравяваше ме с усмивка отдалеч, когато ме видеше някъде.
С тези думи мога да кажа съзнателно, че той ми стана като син. А всъщност той беше повече от син.
Започнах да ставам немощен
В един момент започна да ми става все по-трудно да изкачвам първия етаж. И не го криех. Един ден, когато се обадих на сина си, му се оплаках. Беше рожденият му ден и аз винаги си спомнях.
След известно време той ми писа, че заминава за Полша. Свързах точките и реших, че вероятно е имал предвид апартамент. За мен най-лесното нещо би било да се настаня в старчески дом, да продам апартамента и да замина отново.
Не сгреших! Той открито ми каза това, когато пристигна, и цялата ми радост, че го виждам, изчезна.
Но аз бях по-умна от него. Успях да разменя апартамента с бъдещия си син и предстои да се преместя през следващите няколко дни.
Той живее на първия етаж и има жена и деца. Те са на тясно, защото това е спалня. Моят апартамент беше голям и спокойно може да побере 4 души. Нека си го вземат! Особено като се има предвид, че той беше най-голямата ми подкрепа през последните няколко години.
А и все още мога да се кача на първия етаж без проблем.
Синът ми, разбира се, смъртно се обиди на мен, но той не е бил там от 10 години, а човекът винаги е бил там, когато съм имала нужда от него. А и той не е поискал апартамент, това беше моя идея. Уредихме всичко с нотариуса и аз съм щастлива. А какво мисли синът, си е негова работа. Имам чувството, че щях да го загубя, но не днес, а преди онези 10 години.
