“Мислех, че ще й направим приятна изненада, защото тя толкова пъти беше казвала да ги посети, да дойде на вечеря. Вярно е, че тя помоли да й кажем предварително, но все пак изненадите са свързани с това да й кажем предварително. Така че събрах семейството и тръгнахме рано сутринта, за да стигнем до роднините ми точно навреме за обяд. Предстоят ни повече от 250 километра до тях. Очаквах да се зарадват, но свекърва ми ни посрещна толкова добре, че никога повече няма да стъпя в дома ѝ.
Свекървата ни покани много пъти
В продължение на много седмици свекърва ми споменаваше, че можем да дойдем в дома им за цял уикенд. Да обядваме заедно в неделя, да ходим заедно на църква. Да се възползваме максимално от хубавото време заедно.
Със съпруга ми сме много заети и често жертваме дори почивните дни за тази работа, следователно ни е трудно да отделим време за такова пътуване и обикновено разговаряме с тъщата по интернет, но си помислих, че общо взето бихме могли да отидем веднъж в неделя сутринта и да се върнем вечерта. В края на краищата 250 километра не са 1000, а и децата няма да се чувстват така.
Свекърва ми ме помоли да й кажа предварително
Когато свекърва ми ни канеше по този начин, тя винаги казваше да я предупредя преди да дойде. Е, но аз реших, че след като това трябва да е изненада, не може да става дума за предвиждане. Е, защото какво е изненадата тогава?
Събрахме багажа и тръгнахме рано сутринта. Пристигнахме точно навреме за неделната литургия, така че отидохме направо в църквата.
Свекърва ми ни забеляза вече там и изглеждаше така, сякаш е видяла някакъв мъртвец. Не видях никаква радост на лицето ѝ, по-скоро ужас.
Не ни посрещнаха мило
Когато литургията свърши, децата веднага изтичаха при баба си и дядо си, за да ги поздравят. И докато свекърът все още се усмихваше, свекървата имаше наистина нелюбезна физиономия.
Всичко, което чух на добро утро, беше: „Но какво ще ядем?“ Сякаш това беше най-важното нещо.
Все пак взех тортата със себе си, а и искахме все пак да поканим свекървата на вечеря, само за да не се налага да седим в кухнята. Но свекърва ми беше направо обидена и каза, че предпочита да си стопли наденички и да ги хапне за вечеря, отколкото да отиде на ресторант.
Тя ми се възмути, защото в тяхното село всички магазини затварят в неделя и там ми беше много мъчно за нея. Мислех, че наистина ще й хареса. Особено защото не ме очакваше, незнайно защо. Съжалявах. И в момента съм решил никога повече да не стъпвам там. А съпругът ми? Нека прави каквото си иска. Но без мен.
