Някои хора биха казали, че съм старомоден човек. Нашите приятели и познати имат различни мнения за случилото се, затова искам да ви разкажа за него.
Със съпруга ми имаме собствена къща в края на града. Имаме следното правило: моята къща е твоя къща. Винаги се радваме, когато ни гостуват гости. В къщата ни има отделна стая за гости и ако няма достатъчно място, за да настаним наши приятели или роднини, двамата със съпруга ми спим на дивана в хола, а гостите настаняваме в нашата спалня. Или пък спим на шезлонги на лятната веранда.
Сега, разбира се, гостите не идват толкова често, но така е било през целия ми живот. Аз съм възпитана по този начин, както и съпругът ми. Ние сме гостоприемни хора, обичаме, когато някой ни гостува. Винаги приветстваме пристигането на приятели или роднини. Винаги ще нахраним и ще намерим място за гостите, винаги се стараем нищо да не им липсва.
Имаме три пораснали деца – две дъщери и един син. Най-голямата дъщеря живее близо до нас. Тя и съпругът ѝ имат собствен апартамент и кола. Имаме добри отношения със зет ни и неговите родители. Много обичаме понякога да се събираме в нашата къща, като в някои случаи зет ни помага много.
Втората дъщеря е най-малката в семейството. В момента тя учи в друг град, живее в общежитие и все още няма собствено семейство. Тя е жена, която се занимава с кариера. Казва, че няма да се омъжи, докато не изгради кариера.
Синът е на 34 години. От дълго време живее близо до Москва. След като завършва образованието си, се премества в столицата. Заедно с приятел откриват бизнес и сега имат собствен двустаен апартамент там. Синът има съпруга и дете. Внукът ни наскоро навърши 7 години.
Отношенията ни с Паулина, съпругата на сина ми, не вървят много добре. Може би защото живеем много далеч един от друг и не си говорим много, а може би защото имаме съвсем различни възгледи за живота, възпитани сме по различен начин.
Един ден синът ми ни дойде на гости със семейството си. Полин не беше много доволна от това, че синът ми е решил да отиде на почивка при родителите си, вместо на море. Тя продължаваше да повтаря, че няма къде да отиде, няма какво да прави и че му е скучно. Те останаха при нас само една седмица, а Полин никога повече не ни дойде на гости. Синът ми идваше няколко пъти, но или с внука си, или сам.
Преди няколко месеца съпругът ми си взе отпуск и предложи да отиде на гости на сина ми за една седмица. Аз съм пенсионерка и не работя, така че нямаше пречка. Бях много доволна. Особено защото за толкова много години никога досега не бяхме посещавали сина си. Много ми се искаше да видя как се справя, какъв е апартаментът му.
Купихме билети за влака, уведомихме сина си и тръгнахме. Предварително го предупредихме, че искаме да останем една седмица. Пристигнахме вечерта, беше около 18:00 ч. Хубаво беше, че синът дойде с колата си и ни посрещна на гарата, а у дома снахата направи вечеря.
Седнахме и си поговорихме. Съпругът ми и аз бяхме уморени от пътуването, затова искахме да си легнем рано. Но синът и снахата не можаха да намерят място за нас в апартамента си.
– Резервирахме ви хотелска стая за цялата седмица, веднага ще извикаме такси и ще платим всичко – каза снаха ми.
Междувременно синът ми мълчеше и отказваше да ни погледне в очите. Не можех да повярвам, че се държи по този начин. Какво имаш предвид, че трябва да отидем в хотела? Дойдохме да посетим сина си, защо ни е нужен хотел?
Не ни трябва много, можем да спим на пода, това ни устройва. В края на краищата ще прекараме само една нощ. Внукът ми също помоли майка ми да ни остави да спим в неговата стая, така или иначе дядо му беше обещал да му прочете приказка за лека нощ, но Паулина вече беше извикала такси.
– „Ще дойдеш при нас утре сутринта. Това е само на десет минути път – каза тя.
Синът ми се качи с нас в таксито и ни придружи до хотела. Карахме през целия път в мълчание.
Хотелската стая беше обикновена: легло, две нощни шкафчета, душ, тоалетна и стар телевизор. На сутринта се събудихме гладни, нямаше готварска печка, за да приготвим закуска, а ходенето до кафенето струваше много пари. Самите ние трябваше да похарчим пари за такси, за да стигнем до сина си. Така беше всеки ден.
Те нямаха много време за нас, сутрин синът и снахата тръгваха на работа. Поне внукът можеше да си остане вкъщи – разрешаваха му да не ходи на училище в продължение на една седмица. Вечер вечеряхме заедно, но след това се връщахме в хотела, за да прекараме нощта. След това похарчихме много пари за такси.
Не останахме със сина си една седмица, купихме билети за вкъщи, разбрахме защо трябва да се върнем по-рано и си тръгнахме. Бях с разбито сърце. Искаше ми се да плача заради начина, по който синът ми се беше държал със собствените си родители.
Когато се прибрахме вкъщи, разказах за всичко на най-голямата си дъщеря. Тя беше бясна. Тя е най-импулсивният и прям човек, когото познавам. Веднага се обади на брат си и дълго разговаря с него за ситуацията.
Сега със сина ни общуваме по-малко, обаждаме се един на друг само по важни въпроси. Бях обидена от това отношение и поведение. Приятелите ми също бяха неприятно изненадани от такова гостоприемство от страна на сина и снахата. Но съседката каза, че това вече било съвсем нормално.
– Те са резервирали хотел за вас, платили са за всичко, организирали са всичко.
Може би наистина не разполагат с достатъчно място в апартамента и са го направили, за да е удобно на всички? – каза тя.
Не знам какво да мисля за това. Случвало ни се е да нощуваме при много роднини, ние също нямахме къща веднага, преди това живеехме в малък апартамент, всички спяхме в една стая. Някои спяха на пода, други на матрак или на сгъваемо легло и всички бяха щастливи. Дори не съм си и помислял да предлагам на гостите да отидат в хотел.
Може би не съм прав? Може би сега това е нормално, но за мен е просто неуважително. Не ми се иска да говоря със сина и снахата. Когато си помисля за това, веднага се чувствам зле.
