Съседката ми г-жа Лусина е на 68 години. Живее сама, затова понякога я посещавам и й нося нещо за чай. Разговаряме много приятно, тя е много дружелюбна и обича да разказва за пътуванията си. Признавам, че се старае да не говори за семейството си. Но един ден реши да говори за възрастната си дъщеря, с която изобщо не общуват.
Нека започна от самото начало. Когато влязох, госпожа Лусина беше тъжна и мълчалива. Това изобщо не ѝ отива, обикновено е весела и много активна. Дойдох в навечерието на Коледа и й донесох няколко лакомства за коледната трапеза.
Тя ми благодари и дори се усмихна, но видях, че нещо я тревожи.Започнахме да пием чай. Тя дълго мълча и аз не исках да задавам въпроси. Но изведнъж тя каза: „Минаха две години. Оттогава не се е обаждала и не е изпращала съобщения.
Аз самата й се обадих, за да й пожелая всичко добро. Но мисля, че тя си смени номера. Сега дори не знам адреса й…“.
После замълча за миг, сякаш решена да разкаже историята отначало. После въздъхна шумно и започна разказа си, който бих искала да споделя с вас.
Знаеш ли, ние имахме щастливо семейство. Със съпруга ми се запознахме, когато бяхме млади, но решихме да не бързаме да имаме деца. Пътувахме много, работата му го позволяваше. Разбирахме се добре.
Освен това работехме много, така че успяхме да си купим апартамент с три спални. Никога не сме се хвалели с това, но много обичахме жилището си. Съпругът ми направи всичко сам, обичаше да си прави сам. През целия си живот мечтаеше да си купи апартамент, да го обзаведе със съпругата си и да има деца.И така се случи. Роди ни се дъщеря.
Не мога да опиша колко много я обичаше. В онзи момент си помислих, че съм най-щастливият човек на света. Съпругът ми си отиде от този свят преди 10 години. Беше ни трудно. Какво да кажа, все още не мога да го преживея. Не знам как да живея без него, тъй като е толкова празно.
Дъщеря ми се отдалечи от мен тогава. Тя искаше да живее сама и започна да си наема апартамент. Не я спрях, всеки трябва сам да си направи живота.
Общувахме с нея, тя ме посещаваше. Но преди две години тя дойде при мен и ме помоли за едно нещо. Дъщеря ми беше решила, че е крайно време да си купи собствен апартамент. Искаше да изтегли ипотечен кредит.
Веднага ѝ казах, че няма как да ѝ помогна. След като съпругът ѝ почина, от спестяванията ни беше останало съвсем малко. Той беше болен дълго време, така че похарчихме много пари за лечението му. Що се отнася до моята пенсия, тя е малка.
Тогава тя ми предложи да ми продаде апартамента. Тя предложи да си купим едностаен апартамент, така че все още щяха да останат пари. Аз щях да получа апартамента, а тя щеше да получи пари, с които да изтегли заем за апартамент в нова сграда.
Разбрах, че тя иска да има собствен апартамент. Но не се съгласих с такова предложение. Не става въпрос за парите. Става въпрос за апартамента… Той ми напомня за съпруга ми. Как мога да продам този апартамент?
Тя ми каза, че баща ѝ е направил всичко това за нея, че един ден ще наследи този апартамент. Аз също исках тя да живее в този апартамент и да си спомня за нас. Но тя дори не искаше да изслуша аргументите ми.
Започна да ми крещи, а после се обиди и напусна апартамента. Оттогава минаха две години, а тя не идва, не се обажда От наш общ приятел разбрах, че тя все пак е изтеглила ипотечен кредит и го изплаща сама. Работи на две места. Няма семейство или деца.
Как може да се запознае с някого, ако все още е на работа? Сега не мога да се свържа с нея. Мисля, че е сменила номера си. Приятелят ми не я е виждал от шест месеца. Много съм притеснена. Но не знам как да се свържа с нея. Тя не иска да ме вижда. Аз обаче вече не съм млад, скоро ще стана на 70 годиниТолкова ли съм я обидил?