Преди малко повече от две години се омъжих за разведен мъж. Това изобщо не ме накара да се почувствам неудобно, а напротив – успокои ме, че този човек има добри намерения. Всичко беше наред, докато съпругът ми не ме изненада с една новина.
„Анна скоро ще ни дойде на гости. Тя е постъпила в университета и засега ще живее при нас. Може би ще остане за няколко години, все още не знам това. Ще видим как ще се развият нещата.“ – съобщи съпругът ми.Бях зашеметена. Тази новина толкова ме изненада, че си помислих, че земята се е изтърколила изпод краката ми. Разбира се, бях възмутен: „Защо дъщеря ти трябва да живее в нашия апартамент?“.
Съпругът ми започна да обяснява, че детето трябва да живее някъде и че наемането на апартамент струва немалко. Попитах защо момичето не може да живее в общежитие като другите новоприети студенти.
Какво лошо има в това? По време на следването си живеех в една стая с две приятелки. И всичко беше наред, получих диплома с отличие! Какъв е проблемът в това? Но съпругът ми не харесваше моите аргументи.
Той беше толкова ядосан, че се изчерви от възмущение.
„Не мислиш ли, че тя е единствената ми дъщеря и може да ми липсва? Как ще живее в общежитие, като знае, че на съседната улица има апартамент с всички удобства и собственият ѝ баща я чака!“ – изкрещя съпругът.
След това каза, че не го интересува какво мисля за това и че е взел решение. Тогава се ядосах. Какво имаш предвид, че не му пука? Значи нямам право на глас по такъв важен въпрос? Аз плащам за този апартамент толкова, колкото и той. Аз чистя, готвя, пазарувам. Що за глупост е това!
Никога не съм се отнасяла лошо с дъщеря му. Тя е хубаво момиче. Но това не означава, че искам да живея с нея в двустаен апартамент, в който не винаги има достатъчно място за нас. Как си представя това? Как се предполага, че тя ще учи? Да не говорим за времето, което прекарваме само ние двамата!
Решаване на случая
„Тя няма да живее тук!“ – беше последното нещо, което казах. И напуснах апартамента. Не знам какво да правя. Дълго време не можех да се успокоя, изпаднах в истерия. Да, казват, че няма чужди деца. Но тук става въпрос за нещо друго!
Изобщо не става дума за момичето. Защо съпругът ми не ме попита за мнението ми и не реши всичко сам? Наистина ли заслужавах такова неуважително отношение към себе си? Честно казано, толкова съм бясна и ядосана на него, че съм готова да подам молба за развод.
Не виждам смисъл да пропилявам живота си за мъж, който не се съобразява с мнението ми. Нещо повече, сигурна съм, че в бъдеще той постоянно ще избира между мен и дъщеря си. Познайте кого ще избере в крайна сметка?“.