Още от детството на Ола всичко ѝ се купува, съучениците ѝ завиждат. И само съученичката Лена веднъж каза: „Не ти завиждам. Невъзможно е да се живее с родители като твоите! Те контролират всяка стъпка, сами решават всичко, казват ти какво да правиш и как да го правиш“. И наистина, на момичето не му беше лесно.
Тя нямала право да избира дори с кого да дружи, но и каква рокля да облече в детската градина или в училище. Била принудена да се храни само със здравословна храна и то в количеството, което родителите ѝ смятали за необходимо.
Ола израснала като послушно и вежливо дете. Тя се стараела да не разстройва майка си и баща си по никакъв начин.Била е отличничка в училище, издържала е изпитите си без проблеми и е влязла в университета. Както било планирано, родителите ѝ напуснали апартамента и се преместили в предградията, за да живеят малко по-спокойно. Там вече имали украсена и подготвена къща.
„Ти вече си студентка, а ние остаряваме. Време е да заживеем отделно. Бъди дама в този апартамент“. – Бащата, както винаги, беше малко приказлив.
А майка ѝ, преди да замине, я инструктира: „Ако нещо се случи, обади се. А ако е нещо спешно, отиди при съседката си, леля Зося, предупредила съм я. Не довеждай никого вкъщи“. И тихо изтривайки сълзите си, тя се успокои: „Имаме приятели, чиито възрастни деца живеят отделно. Някак си са свикнали с това. А аз винаги съм си мечтала да имам собствена вила, по-близо до природата“.
Ола нямаше търпение най-накрая да остане сама. Първото нещо, което направила, било да подреди „собствената си къща“. Направи малка промяна в декорацията на стаята, изчисти боклуците от нощните шкафчета в кухнята: буркани, капачки, съдове, които не бяха използвани отдавна. След това се зае с коридора и балкона.
Половината от нещата, събрани там, бяха отнесени у дома. „Така че какво ценно са взели със себе си“. – помисли си момичето. И решила да се отърве от излишното.
Когато майка ѝ пристигнала няколко дни по-късно, едва не получила инфаркт: „Как можа? Какво си мислиш? Решила си да станеш домашна помощница и не си благоволила да ме попиташ? Може би съм имала нужда от тези неща. Не съм очаквала това от теб!“.
Ола беше свикнала да се оправдава пред майка си, но този път избухна: „Ти ми даде зелена светлина, нали? „Бъди господарка на тази къща“, ми каза ти. А аз не искам повече да живея сред боклуци.“
И така, дума по дума, те се скараха.
Майката си тръгна, като затръшна вратата и обвини дъщеря си, че е неблагодарна. Ола се разплака със смесени чувства: съжаление и вина. По-късно баща ѝ се обади. До края момичето се надяваше, че поне баща ѝ ще я разбере и подкрепи. Но след упреците и от негова страна тя напълно се „разпаднала“.
Родителите казали, че щом дъщерята е толкова зряла и самостоятелна, нека сама да си изкарва хляба. И да си научи уроците. А те, родителите, може би са избързали с преместването. Съгласиха се да оставят всичко така, както е, за един месец и после да видят.
Ола, едва завършила педагогическото си образование, пуснала обява за работа като бавачка. Винаги беше обичала децата, затова реши да изкара малко пари, като се грижи за тях. Сега те могат да я препоръчат на други приятели и тя няма да има проблеми да изкарва пари за себе си.
Но как да се справи с родителите си, които все още живеят в апартамента си, който сякаш е неин собствен? Приятелите ѝ я съветват да отиде на психотерапевт, за да се отърве от излишната вина и да намери начин да се помири, но не в своя вреда.
Съседката ѝ, леля Зося, я разбира, но това се отнася и за страната на родителите ѝ. Тя настоява дъщеря ѝ да ги помоли за прошка, все пак те са ѝ оставили апартамента.„Слушай съветите на по-възрастните, скъпа“, казва един любезен съсед.
Момичето е между чука и наковалнята. От една страна, тя осъзнава, че има право на собствен живот и избор. От друга страна, тя обича родителите си и им е истински благодарна за всичко. Заради това се чувства виновна.
Съгласен съм, че е важно човек да взема отговорни решения. Независимо от това какво казват хората около теб. В противен случай човек може да загуби себе си.