Случи се така, че синът ми и семейството му живееха в моя апартамент. Младата двойка се премести при мен скоро след сватбата си. Заедно със сина и снахата преживях раждането на децата им и всички техни детски болести.
Снаха ми беше в отпуск по майчинство с първото, второто, а също и с третото си дете. След това тя и аз се редувахме да вземаме болнични заедно с децата. Постоянната суматоха, домашните задължения и проблеми не позволяваха никаква почивка.Честно да си призная, очаквах пенсионирането с нетърпение, сякаш беше подарък от съдбата.
Зачерквах дни в календара, защото наистина го очаквах с нетърпение. Идилията продължи само шест месеца. Всяка сутрин карах сина си и снаха си на работа, след това приготвях закуска за внуците, хранех ги, а после ги водех на детска градина и училище.
След това отивах на разходка в парка с най-малката ми внучка, после се прибирах вкъщи, приготвях вечеря, чистех, перях и после пак карах децата на музикално училище.
Всичките ми дни бяха планирани до минута. Все пак успявах да намеря време и за собствените си хобита: четене и бродиране. Един ден получих текстово съобщение от сина си. Когато го прочетох, не можах да повярвам на очите си.
Помислих си, че някой ми се подиграва. По-късно разбрах, че той ми е изпратил съобщението по погрешка. Беше твърде късно обаче, тъй като думите му все още ме преследваха. Тогава казах на сина си, че му прощавам, но тогава нямах желание да живея с него и семейството му под един покрив.Дори след време не мога да разбера как е имал съзнанието да пише:
„Майка ми живее на гърнето ми, а ние все още трябва да харчим пари за лекарствата й“. Аз вкарвам всяка стотинка от пенсията си в общата банка и получавам повечето от лекарствата си като пенсионер. Това е моята привилегия.
Не казах нищо на сина си, просто наех апартамент и се изнесох, като им обясних, че ще ми е по-удобно да живея сама, отколкото да деля апартамент със семейството им. Трябваше обаче да плащам наем всеки месец, което на практика поглъщаше цялата ми пенсия.
Преди да се пенсионирам, си купих лаптоп. Тогава снаха ми ме разубеждаваше да го купя с аргумента, че няма да мога да се справя с него. Но аз се справих. Дъщерята на един от моите приятели ми помогна.
Направих снимки на работата си и ги публикувах в социалните мрежи. След това помолих и бивши колеги от работата да ме препоръчат. В рамките на една седмица хобито ми започна да носи първите си истински пари.
Това не бяха круши на върба, но поне имах сигурността, че не ми се налага да се припичам пред сина си и да му искам пари. След месец при мен дойде една съседка и ме помоли да науча внучката ѝ да бродира и шие срещу заплащане.
Това момиче стана първата ми ученичка, а след време имах още две малки момичета. Родителите на моите ученички щедро плащаха за уроците на децата си.
Постепенно животът ми възвърна цветовете си, но престанах да поддържам близки контакти със семейството на сина ми, от време на време се срещахме на семейни тържества, но нищо повече.
