Може би съдбата наистина ни направлява. В този ден всичко се обърка за мен. Будилникът ми не звънна, а преди да тръгна, разбрах, че съм забравила да изключа водата в мивката, при което една гъба падна вътре и водата започна да се събира. След това изпуснах автобуса си и реших да пътувам на автостоп.
Един красив джип спря, помислих си, че има нещо странно в него, но бях закъснял, така че се качих. Казах на мъжа къде трябва да отида. Мъжът сякаш не ме разбра, затова повторих, споменавайки една забележителност, за която всички в града знаеха.Шофьорът мълчеше през цялото време и когато пристигнахме на местоназначението си, се опитах да му дам пари, но той мълчаливо поклати глава, давайки ми да разбера, че няма нужда. До вечерта успях да забравя за него.
Работата ме изморяваше, така че трудно изкарах вечерта и се прибрах вкъщи.
Когато излязох обаче, видях същата кола, а до нея шофьорът, който ме беше закарал. Той държеше букет цветя и картичка в ръка: „Здравейте, аз съм Кшишек. Аз съм глух, но съм добър човек. Нека да се опознаем.“ Не можах да разбера дали това е шега, затова той добави на картичката: „Мога да чета по устните“.
Тръгнах си, без да взема букета. Ако беше шега, не беше смешно, но ако беше истина, нямах нужда от подобна връзка.Въпреки че всъщност исках да започна връзка – бях сама от дълго време, но по някаква причина това ме караше да се чувствам много некомфортно и ми се струваше сложно по това време.
На следващия ден той отново ме чакаше, а след това отново, около две седмици по-късно, реших да му дам шанс. Отидох при него и му казах, че можем да отидем в кафенето.
Оказа се, че той е наистина добър човек. Заговорих, а той внимателно наблюдаваше лицето ми, четеше по устните ми – отначало ми беше неприятно, но после свикнах. Той бързо набираше отговора на смартфона си. Беше по-трудно и от факта, че много хора ни гледаха.
Четирите месеца, които прекарахме един с друг, бяха най-щастливите. Прекарвах свободното си време в изучаване на езика на жестовете. Разбира се, понякога грешах, но се справях добре. Той ми направи предложение за брак. Аз се съгласих да се оженим.
Срещата с родителите ми беше много сложна. Мама реагира зле както на него, така и на новината за сватбата. Когато с майка ми останахме сами, тя се опита да ме разубеди, всъщност не беше единствената. Казваха ми колко трудно ще е да общувам с него в компания, колко трудно ще е за децата и т.н. Не обърнах никакво внимание на това. За мен това беше просто дреболия, не се отразяваше нито на живота ни, нито на чувствата ми, но за тях беше просто неприемливо.
Оженихме се. Дойдоха само няколко мои приятели, родителите ми не дойдоха на сватбата ми – казаха, че съм ги разочаровала.
Животът ми изобщо не се различава от предишния. С приятелите понякога е трудно, приятелите ни не разбират езика на знаците и отнема известно време да чакам съпруга ми да изпрати съобщение по телефона. Разбира се, аз предавам това, което той казва, но приятелите се смущават.
Женени сме от осем години – седемгодишният ни син знае много добре езика на знаците и общува с баща си. Той няма проблеми със слуха или говора. Едва няколко години след раждането на сина ни баба му започна да ни посещава, но виждам, че тя все още се чувства неудобно в компанията на съпруга ми. Не знам обаче защо. Може би изпитва срам и неудобство, че не го е приела веднага.
