Мисля, че съм лоша свекърва. Всички казват, че това е наследствено в нашето семейство. Но аз не мога да помогна. Имам две деца – син и дъщеря. След смъртта на баща им отглеждам и двамата сама. В провинцията. Без никаква помощ. Имах късмет, че по това време синът ми, който е по-голям от сестра ми, вече беше на 14 години.
Той ми помагаше в домакинската работа. В противен случай дори не искам да си помисля какво щеше да се случи. После, когато децата пораснаха и се изнесоха, останах сама. Да, имаше трудности, разбира се. Невъзможно е да се справиш без тях. Но всъщност нямах нужда от много неща. Имах си собствена зеленчукова градина. Кокошките снасяха яйца.
Имало е и по-лоши времена.Междувременно децата ми намериха половинката си и се установиха в града. Най-малката, Касиуния, се омъжи за лекар. Щастлив съм, че тя имаше всичко в живота, освен може би щастливо детство. Тя винаги е получавала най-доброто. Премести се в друг град, на стотици километри от нашето село, и според слуховете, които се носят, сега живее в собствена къща, също като мен.
Но не в разпадаща се барака като моята, а в нормална едноетажна къща. Тя е идвала няколко пъти с детето си. Всеки път обаче не успявахме да се разберем с нея. Тя ми донесе много оборудване, различни неща, но аз просто исках да я видя, да поговоря с нея.
Но не. Тя си тръгна. Веднъж на всеки няколко месеца ми се обажда, пита ме как съм и после слага слушалката. Тя е много заета. Но благодарение на нея имам трима внуци. Макар че съм ги виждал само на снимки. Тя никога не е идвала да ме види и с тримата.
Синът пък се ожени за момиче, което беше още по-бедно от нас. Полусираче, без никакво образование. Отначало си наеха апартамент в града, но после разбраха, че не се справят много добре, и се преместиха при мен.Снаха ми, въпреки че не е мързелива, е от града.
В провинцията е много различно. Забелязах, че тя не знае какъв е животът на село. Но никога не съм била нежна с нея. Ако трябва да се донесе нещо, й се обаждам. Ако трябва да се сготви нещо, трябва да го направиш ти. По тяхно време се обръщаха към мен по същия начин.
Но докато тя вършеше нещо вкъщи, аз си играех с внучката си. Едно много красиво и умно момиченце. Подобно на баща си и малко на майка си. Правех всичко за внучката си. Струва ми се, че колкото повече обичах внучката си, толкова по-суров бях към майка ѝ. Едва сега осъзнавам това, за което се срамувам.
Не знам дали заради мен, или защото търсеха нови възможности, но синът ми реши да вземе жена си със себе си и да замине да работи в чужбина. При кого би останало едно петгодишно дете? При баба си.
Храна, дрехи – нищо не липсваше. Разбира се, аз можех да остана при внучката си, защо не? Но ми беше тъжно, че синът ми трябваше да напусне родния си град. Снаха ми трябва да тръгне с него, а как иначе?
Нямаше ги в продължение на година и половина. През това време аз много се привързах към внучката си, учех я на различни трикове, пеехме заедно песни. После родителите ѝ се върнаха, взеха я и отидоха в града. Никой не ме попита за мнението ми, разбира се, но какво трябваше да им кажа? В края на краищата това беше тяхното семейство.
Оттогава минаха четири години. Синът ми понякога ми се обаждаше, дори ми позволяваше да говоря с внучката си. Но никой не дойде да ме види, вероятно заради снаха ми. Разбрах всичко, вече не съм дете. Животът продължава и всеки трябва да се справи по някакъв начин.
Подкрепяхме се взаимно със съседите, така че всичко си вървеше както обикновено. Единственото нещо, което ме тревожеше, беше състоянието на покрива на малката ми къща. Покривът се разпадаше. В селото нямаше нито специалист, нито материали, за да може да се поправи нещо. За съжаление през зимата трябваше да запушвам дупката с парцали. Признавам, че в това нямаше особен смисъл.
Но преди един месец семейството на сина ми най-накрая ме посети. Всички изглеждаха добре, а внучката беше пораснала. Оказа се, че са спечелили добри пари в чужбина и са успели да ги инвестират добре. Това беше добра идея. Сега и двете ми деца са постигнали успех.
С гордост мога да кажа, че съм много щастлив от това.Но най-много ме изненада снаха ми. На масата тя не спираше да говори за това колко много хубави неща ѝ е разказала внучката ѝ за времето, когато е живяла с мен. На колко много полезни неща съм успял да я науча. Тя ми благодари много и сякаш напълно беше забравила как съм се отнасял с нея тогава.
По-късно разговаряхме насаме и аз се извиних за това как съм се държал с нея, а тя ми благодари за това, на което съм я научил. Те останаха при мен два дни и след това си тръгнаха. Оставиха ми подаръци и други неща, а после се върнаха в града.
На следващата сутрин в къщата ми дойде екип от работници – с тухли, цимент и различни други неща. Казаха, че собственикът им е казал да ремонтират къщата и дори оградата. Точно така, собственикът. Момчетата направиха всичко както трябва, така че дори не знаех как да им благодаря, но те само се засмяха. Една история за това как човек може да бъде благодарен.
Колко несправедлив бях по онова време. Срам ме е. Междувременно се оказа, че хората често са по-мили, отколкото си мислим. Това обаче не винаги е така.
