Не разбирам защо дъщерята и съпругът ѝ сега са решили да имат дете. Очевидно е, че родителите не се интересуват от това, и двамата активно се занимават с кариера. Не споря, работата е важна и ако все още вършиш нещо полезно за обществото, не бива да спираш. Но въпросът ми все пак остава – защо да имаш дете, ако нямаш време за него?
Цялото възпитание е на главата на бавачката, тя вижда детето само сутрин и вечер, когато е време за лягане. Понякога успяват да си вземат допълнителен отпуск веднъж месечно, но какво променя това. А самите те не участват в отглеждането и не искат да го водят при мен, макар че би било много по-добре, ако детето расте поне с баба си, а не с напълно непознат човек.
Майката на зет ѝ няма нищо против, тя веднага отказва всякаква помощ за детето, дори когато Аниела е бременна. Казала, че здравето ѝ не позволява да се грижи за детето, а и вече е отгледала своето, така че не могат да разчитат на нея.
И те не разчитаха на нея. И дъщерята, и зетят получават нормални доходи, така че могат да си позволят да наемат бавачка, която е с детето почти 24 часа в денонощието. Животът им се върти около работата и изкачването по кариерната стълбица. Но в живота им не остава време за нищо друго.
Жилището е купено от брокер, ремонтът е направен под ръководството на дизайнер, почистването и готвенето се извършва от отделен човек, а с детето има бавачка. Не ми харесва цялата тази надпревара с плъхове. Какъв е смисълът да живееш така, когато всичко най-важно е изчезнало? Семейното им гнездо прилича по-скоро на някакви хотелски апартаменти, където всичко изглежда красиво, но няма душа.
С детето седи бавачката, която говори за първа стъпка, зъбче, дума, самите родители не виждат нищо от това. Те почти никога не виждат детето, когато то е будно. Когато дъщеря ми забременя, бях щастлива, мислех, че поне малко ще забави темпото. В края на краищата майчинството променя жената.Но това не се случи. Дъщеря ми работеше до последно, за малко не я транспортираха от срещата до родилната зала, дори изчака контракциите с лаптопа си. А след това си почина един месец и започна да ходи на работа.
Щом внукът ѝ навърши четири месеца, тя даде бебето на бавачка и сама започна отново да работи. Опитах се да ѝ кажа, че губи много, като заменя детството на собственото си дете с работа, а отговорът ми беше, че всичко, което прави, го прави за детето си.
– Знаете ли колко струват нормалните курсове за общо развитие? А един добър лекар? Образование? Знам, затова със съпруга ми изливаме седмата пот. Искаме детето ни да има всичко!
Очевидно това дете ще има всичко, освен родителите си. То вече е по-привързано към бавачката, отколкото към собствената си ма
йка. Разбира се, че там има професионалист, нищо не казвам, но тя е чужда.
Самата аз живея в друг град, също все още работя, но ако дъщеря ми ми позволи да взема внучето, веднага ще напусна работа, вече съм си изкарала пенсията. С удоволствие бих се грижил за внука си, здравето ми все още ми позволява да го правя. Бих му чела книжки, бих го водила в парка, бих му готвила каша, бих го възпитавала без допълнителни занимания.
Но дъщеря ми и зет ми са против това. Те смятат, че е по-добре да поверя всичко на професионалист, а аз имам право да посещавам детето, да идвам, когато искам, но това е всичко. Сърцето ми кърви, когато си помисля, че единственият ми внук расте като в интернат.
Сигурна съм, че и дъщеря ми, и зет ми ще съжаляват за решението си, но те няма да върнат времето назад. Сега мисля да се пенсионирам, да продам апартамента тук и да го купя близо до младите.
Нека внукът ми има поне една сродна душа наблизо, тъй като родителите му нямат време за него.
