Неотдавна единствената ми дъщеря Зосия ме упрекна, че не ѝ давам пари. Въпросът е, че свекърва ми постоянно им помага финансово. Но как можете да сравнявате мен, стар пенсионер, и 40-годишни бизнесмени?
Родих Зося доста късно – на 45-годишна възраст. Със съпруга ми дълго време се опитвахме да имаме дете, но всичките ни усилия бяха неуспешни. Очакваше ни изненада. Когато дъщеря ни се роди, се постарахме да я обградим с топлина и грижи, купихме ѝ всичко най-хубаво, което можехме да си позволим.
За съжаление съпругът ми почина много рано. През тази година Зося тръгна в първи клас. Останах съвсем сама с детето и трябваше да работя до късно. Когато дъщеря ми завърши училище, аз вече бях пенсионерка.
Въпреки това имах късмет със Зося. Тя никога не ми е искала скъпи бижута, рокли или играчки. Винаги беше доволна от това, което имаше. Поне така ми се струваше. Зося започна да учи и да работи неангажиращо в един ресторант като сервитьорка. Именно там се запознала с бъдещия си съпруг.
Адриан очевидно беше джентълмен. Той чакаше Зося с букет рози преди отварянето на ресторанта, подаряваше ѝ скъпи подаръци и я канеше на романтични срещи. Дъщеря ми разцъфна и скоро се омъжи.
В навечерието на церемонията най-накрая разбрах колко богат е бъдещият ми зет. Родителите му притежаваха магазини „Направи си сам“ в цялата страна и можеха да си позволят много неща.Те подаряват на младата двойка кола, а на сватбата обявяват, че когато се роди внук или внучка, ще им подарят апартамент. Честно казано, тогава бях изненадан. Всичко, което можех да купя с пенсията си, беше количка за бебето. Успокоих се, че дъщеря ми води благополучен живот. От какво друго се нуждаят?
Две години по-късно се роди дъщеря им Асенка. Сватята всъщност подарила на младите родители апартамент. След известно време Адриан казал, че иска да има поне три деца, така че апартаментът щял да бъде твърде тесен.
В резултат на това зетят купил парцел извън града и започнал да строи двуетажна къща. Сватовете отново решили да им помогнат. След като основите на къщата бяха направени, дъщеря ми дойде да ме види. Тя изглеждаше притеснена.
– „Мамо, можеш ли да ни дадеш малко пари? Построяването на къщата струва повече, отколкото очаквахме. Искам да преправим някои неща в трапезарията, но ме е срам да поискам пари от родителите на Адриан – каза Зося.
– Дъще, знаеш, че не разполагам с много пари. Моля те, вземи 20 000 злоти. Това е всичко, с което разполагам – казах аз и отидох до скрина.
Но тогава Зося изхърка недоволно, стана от стола си и започна да крещи:
– Шегуваш се, нали? Какво можеш да си купиш за 20 000! Свекърва ми плати сватбата ни, купи ни кола и апартамент, даде ни пари да си построим къща
а вие? Какво си направил, за да ни помогнеш? Чувствам се като сирак! Срам ме е да погледна родителите на Адриан в очите!
Зося се ядоса и избяга от апартамента.
Мислех, че ще се успокои и ще разбере, че не си струва да сравняваме възможностите на бизнесмени и пенсионери. Но дъщеря ми не се е обаждала от един месец. Нима парите са по-важни от собствената майка? Не искам да вярвам, че дъщеря ми, на която съм посветил цялото си здраве и сили, ще ме забрави на стари години.
