Веднага след като се върнах от родилната зала, останах сама с бебето. Таткото, разбира се, е там, но той е на работа по цял ден и иска да има храна на масата вечер.
Отначало малко завиждах на тези, които имат баби. Те готвят, извеждат бебето в количката на разходка и помагат в къщата. Е, и могат да гледат бебето, когато мама иска да си вземе душ или да хапне на спокойствие.
Затова, когато една от бабите на дъщеря ми каза, че ще ни помогне, се зарадвах. За съжаление, радостта беше краткотрайна. Бабата нямаше търпение да ми помогне, но не с това, от което имах нужда, а с това, с което самата тя искаше да помогне.
Тя искаше насила да даде вода на бебето, защото смяташе, че така е правилно да се постъпи. И нямаше нищо против факта, че току-що бях отбила дъщеря си и тя не искаше да пие.
Аргументът беше:
– Тя е яла, сега трябва да пие.
Храни се на поискване с укорителен поглед от страна на баба си:
– Оставете я да крещи, това не е страшно. Можете просто да я люлеете и да не ѝ давате храна веднага.
Тогава бабата се опитала да даде на бебето сок.
– Трябва да й осигурите естествени витамини по някакъв начин. Млякото ви е нищо!
После бабата реши, че дъщеря ни трябва да бъде преобличана, но не както правим ние, а с истински памперси, както в старите времена. Тя се възмути, че съм имала само няколко и не съм ги използвала по предназначение. Въпреки моята съпротива тя няколко пъти увиваше бебето плътно в тетра пелена.
– За да спи по-добре. За да държи крачетата ѝ изправени.
Не, тя не спеше по-добре. Тя крещеше с пълно гърло, защото не беше свикнала с това. Баба ми отнемаше бебето от мен, когато се опитвах да я изкъпя във вода, която според нея не беше вряла или ледена.
Една вечер намерих бебето изпотено, увито с термос. Да, бабата заключи, че на внучката ѝ е студено. Тя също така затворила прозореца. Не отричам, че ни възпитаваха така и някак си израснахме. Но това не означава, че това е единственият правилен метод.
попитах предпазливо:
-Можем ли да отгледаме детето си по свой начин?
-Не искате помощ, тогава не я искайте! – каза бабата и си тръгна.
Не, тя не се обиди и дори понякога идва на гости. Гледа ме как нося количката до клиниката. Докато слагам с едната ръка предпазителите на обувките си. Как тичам из кабинетите с бебето на ръце с важни документи.
Как успявам да набия кода на вратата с една ръка и да отворя вратата със същата ръка, преди тя отново да се заключи. Как държа вратата с крак и бутам количката с ръце. Как с една ръка бутам детска количка в малък асансьор с бебе на ръце.
Как мога да се измивам бързо и да се храня, когато съм гладен. Това изобщо не ми помага. Тя искаше да се грижи за бебето, а не да ми приготвя храна. Всъщност отдавна съм свикнала да правя всичко сама. А и аз самата не обичам безпомощни стенания.
Знам, че баба се интересува повече от внучката си, отколкото от тенджерите и тиганите. Може би ще започне да се занимава с нея по-често, без да се опитва да прави всичко по свой начин.
