Мама сготви вкусна вечеря и извика татко и мен на масата. Докато го правехме, двамата с него играехме на бензиностанция. Той докара колата при мен, за да заредя с 6 пенса. Тъкмо се приготвяхме за вечеря, когато чухме силен взрив в кухнята. Изплаших се и изтичах при баща ми, за да видя какво се е случило.
Мама лежеше на пода, не помръдваше, а от устата ѝ излизаше нещо червено. Татко грабна телефона с треперещи ръце и се обади на 911. После взе мама на ръце и я сложи на дивана. Прегръщаше я и плачеше, разтриваше бузите ѝ и викаше – „не си тръгвай, лекарите са на път“. Не разбирах какво се случва
Майка ми продължаваше да си играе с мен. Играехме на таг на детската площадка, строяхме пясъчни замъци, катерехме се по стълби и се спускахме по пързалката. Любимото ми занимание беше да бягам от мама със скутера си, но тя беше толкова бърза, че ме настигаше със скоростта на светлината, взимаше ме на ръце и ме хвърляше в космоса като астронавт. Но напоследък на майка ми ѝ оставаха съвсем малко сили.
Тя каза, че ми е дала всичките си сили, за да израсна в силен, голям и смел мъж. Престанала да излиза навън и си играела с мен само вкъщи, седнала на дивана. Линейката пристигна много бързо, сложиха майка ми на носилка и я отнесоха до колата. Баща ми ме заведе при бабата на Маша, наша съседка, и отидох при тях. Аз стоях на перваза на прозореца и гледах през прозореца. Дори не исках да играя, толкова много ми липсваше майка ми.
Притеснявах се, че докторът в бяла престилка сигурно ѝ прави много болезнена инжекция. Татко дойде да ме вземе, когато се стъмни. Говореше с баба Маша и плачеше, чувах всичко, но нищо не разбирах. Каза ѝ, че майка ми има левкемия и когато я докарали в болницата, изпаднала в кома. Лекарите казали, че не могат да ни дадат никаква гаранция дали ще се върне, или не. Татко ме взе на ръце, прегърна ме силно и каза: „Всичко ще бъде наред!“. Заведе ме вкъщи, седна с мен на леглото и ме галеше по главата, докато не заспах. Изминаха два месеца. Майка ми все още е в болницата.
Татко я посещаваше всеки ден, но аз не я виждах; татко каза, че лекарите не ми позволяват да я видя. Но дойде денят, в който от болницата се обадиха и казаха на всички ни да дойдем да видим мама. Аз бях много щастлива да видя мама, но татко по някаква причина много плачеше… Отидохме в болницата. Когато стигнахме там, татко ме хвана за ръка, поведе ме към стаята на мама и каза:
– Сине, ти си истински мъж! Сега трябва да се сбогуваш с мама… Влязох в отделението. Мама лежеше на болничното легло със затворени очи. Навсякъде имаше тръбички. Опитах се да сдържа сълзите, осъзнах, че трябва да бъда по-силен от всякога, и я хванах за ръка. „Мамо, върни се при мен….Никога няма да те оставя и те обичам още повече от преди. Толкова ми е скучно вкъщи без теб. Приказките не са интересни без теб, играчките са скучни.
Ти ми даде силата си, за да мога аз да бъда силен. Сега имам много и много сила. И аз ще я споделя с теб! Вземи я, вземи я, аз ти я давам! Излязох от отделението, а баща ми седеше с наведена глава. Приближих се до него: „Татко, майка ми се върна. Споделих силата си с нея. Сега и тя ще бъде силна! Отначало той не разбра думите ми, после скочи и влезе в отделението.
Очите на майка ми бяха отворени: „Скъпа, чуваш ли ме? Ако чуваш и разбираш, мигни… В очите на баща ми имаше голяма надежда и майка ми, моята любима майка, мигна. Майка ми се възстанови. Двамата с татко седяхме до най-обичаната жена на света и плачехме от щастие!
