Баща ми се ожени за втори път. Новата му избраница не ми хареса веднага: имаше нещо отблъскващо в нея. Що се отнася до чувствата, дори на баща ми тя рядко казваше думи на любов. От време на време се усмихваше, поднасяше чай, питаше за разни неща, но всичко това изглеждаше изкуствено.
Като дете ги посещавах често: уикендите, ваканциите, пътуванията на майка ми. Татко винаги работеше и аз трябваше да прекарвам цялото си време с Тереза. Той се опитваше да проявява разбиране към мен – доколкото е възможно за чуждо дете. Те нямаха собствени деца. От коментарите на Тереза ставаше ясно, че проблемът е неин и че аз съм живо напомняне за нейното женско безсилие.
След като завърших училище, започнах да виждам баща си по-рядко. Проблемът с ваканциите се реши от само себе си, когато пораснах. Той не настояваше да се срещаме и аз не настоявах. Понякога не си звъняхме в продължение на шест месеца. Но когато дойдеше време за разговор, татко искаше да знае всичко за живота ми.
Разбрах, че преди пет години са си купили апартамент. Продали са стария апартамент на татко, в който живеехме с мама като семейство, и са купили по-голям. Тереза също имаше собствен апартамент, но комбинациите на апартаментите ѝ бяха невероятни. Макар че татко купи апартамента с парите от продажбата на стария, новият апартамент беше регистриран като тяхна обща собственост, а Тереза запази своя.За съжаление баща ми почина скоро след това. Една година след погребението нямах контакт със съпругата му. След това Тереза ме покани да ги посетя, искаше да говори с мен по сериозни въпроси: ставаше дума за наследството. Предположих, че ще ми поиска оставката и ще разкаже приказки, че нямам право на наследството на баща ми.
Мама ме предупреди да не го оставям. Скоро щях да се омъжвам и парите ми трябваха повече от всякога. Страхувах се да се срещна с Тереза.
Дори не исках да отида при нотариуса; струваше ми се, че е неправилно да го направя: тя и татко живееха там, а аз щях да дойда и да започна да деля нещо. По време на живота на татко не бяхме много близки. Накрая не можах повече да отлагам срещата и отидох в кафенето, за да поговоря с нея. Забелязах, че е остаряла, въпреки че не се бяхме виждали само от една година. Беше отслабнала и очите ѝ бяха потъмнели. Прекарахме само половин час в кафенето и след това се разделихме. Вървях към вкъщи и си мислех.
През това време майка ми не губеше и минута: обаждаше се на всички, търсеше пари. Пред майка ми имаше хартия с имена и суми, а тя говореше по телефона с чичо си, като го молеше за заем. Когато сложи слушалката, ме помоли да напиша, че чичо ми ще даде пет хиляди. След като я попитах защо ни трябват парите, тя обясни, че са за адвокат, който да ми помогне да възстановя имуществото на баща ми.
-Трябва ви адвокат, за да възстановите всичко, което ви се полага по закон, до последната стотинка! – изкрещя той.
-Анулирай всичко, нямам нужда от адвокат.“ Въздъхнах и разказах на семейството си за срещата си с Тереза.
Очаквах всичко от Тереза, но не и това:
– Баща ти искаше да ти прехвърли апартамента. Не е имал време да оформя каквото и да било, така че това просто се е появило. Искам да отидем заедно при нотариуса. Ти си единствената му дъщеря и аз с удоволствие ще се откажа от моя дял в твоя полза – обясни той.
В кафенето Тереза мълчаливо потискаше сълзите си и не ме поглеждаше в очите. С това едно изречение тя каза много: колко много обича баща си, щом така лесно се отказва от няколкостотин хиляди злоти, само защото баща ѝ иска да остави апартамента на мен.
– О, тя щеше да промени решението си още сто пъти! При всички положения ще задържа парите! – Мама не искаше да повярва на намеренията на Тереза.
Парите за адвоката, взети назаем от всички роднини и приятели, стояха в къщата на мама няколко месеца, докато не поех наследството.
Втората съпруга на татко не ме беше излъгала.
Татко винаги е казвал, че първият му брак е бил грешка, и сега съм склонен да вярвам, че е бил прав. От друга страна, той не е сгрешил в избора си на втората си съпруга. Няма да прекъсна контакта с Тереза, напротив, ще се опитам да подобря отношенията си с нея. Въпреки че тя вече се е преместила, ние си говорим все по-често. Може би, когато се роди детето ми, тя ще успее да го приеме като внук на любимия си съпруг? Несправедливо е такава достойна жена никога да няма истински внуци. Имах достатъчно време да приема втората съпруга на баща ми. Жалко, че реших да го направя толкова късно. Но по-добре късно, отколкото никога.
