Преди седмица взех дъщеря си от гостуващата ѝ баба. Обикновено Олена винаги се връща от баба си щастлива и весела, разказва ми какво са правили и какви питки са правили.
Но този път Олена плачеше. Отначало си помислих, че може би е паднала или се е случило нещо друго. Но по детето нямаше нито една драскотина.
Тогава започнах да задавам въпроси на Олена, но тя плачеше и не можеше да се успокои. Не можех да разбера какво се е случило тази нощ. Когато се прибрахме вкъщи, Олена веднага заспа. На сутринта дъщеря ми се успокои и ми разказа, че баба ѝ я нарекла крадла и започнала да я нарича с имена.
Олена твърдеше, че никога не е вземала нищо от баба си без разрешение. Повярвах на детето си, защото Олена никога не би наранила муха, камо ли да краде. Веднага се обадих на майка ми: „Щастлива ли си?
You’ve raised a young criminal in your head!“ Мамо, за какво говориш? Можеш ли да ми обясниш какво се е случило?“ – „Какво се срамуваше да каже онзи крадец?“ – „Не, не, не, не, не, не, не, не, не, не, не, не, не, не, не, не, не.“
-Спрете да наричате детето ми така, какво се случи там?“ -Взех парите от картата, сложих ги в портфейла си, исках да пазарувам на сутринта. И погледнах, а там нямаше пари. Значи може би са били откраднати или сте ги сложили някъде другаде.
-Не защитавайте тази крадла, тя няма извинение! Няколко дни по-късно майка ми се обади и каза, че е намерила парите си в друга чанта. Просто е забравила с коя чанта е отишла в банката.
Казах ѝ, че трябва да се извини на внучката си, защото не е по нейна вина и не бива да преживява такъв стрес. Но майка ми не бързаше да се извини. Не го очаквах и отношенията ни рязко охладняха.
