Животът ми от детството не е интересен. Като бебе бях настанен в сиропиталище, след което последва трудно детство, постоянна самота. Много дни прекарвах на прозореца на стаята си и в сънищата си гледах майка ми, тя идваше при мен, толкова красива и любяща.
След като напуснах сиропиталището, животът ми стана още по-труден, работех във фабрика, живеех в малка стая, в апартамент с други хора, съседите ми не бяха най-добрите, родителите ми бяха алкохолици, а децата им – дребни крадци.
Един ден, когато се прибрах от работа, видях, че вратата на стаята ми е разбита и всичко вътре е изпочупено. Разбира се, всичките ми спестявания бяха изчезнали. Така и не открих виновниците, никой никога не си призна грешката. Търпението ми се изчерпа, обясних им, че ако парите не бъдат върнати, ще бъда принуден да се обърна към полицията.
– Как смеете да обвинявате нашето честно семейство в кражба? – Какво? Какво? – Изкрещя съседката ми, като едва се държеше на краката си.
– Излизайте оттук! – Какво? Какво? – Изкрещя съпругът ѝ и като ме хвана за ризата, ме изхвърли през входната врата.
Седях на една пейка в парка и плачех горчиво, чудейки се защо ми трябваше всичко това? Беше късна есен, валеше хубав, студен дъжд. Не знаех къде да отида, нямах приятели или близки.
– Скъпа, нещо не е наред с теб? – попита ме една възрастна жена.
Като я погледнах, се разплаках още повече. Жената седна до мен и ме потупа по гърба, за да ме успокои. Усещах топлината, която се излъчваше от нея. Не знам защо, но ѝ разказах всичко за живота си. Разговаряхме в продължение на два часа. На жената вече ѝ беше студено, кучето ѝ започна да хленчи жално.
– Елате в дома ми. Ще те почерпя с вкусен чай и сладкиш, а на сутринта ще решим какво да правим по-нататък – каза баба ми и ме хвана за ръка. Последвах я послушно, чувствайки сродна душа в тази жена.
На следващия ден отидохме заедно в полицейския участък. Разказах всичко за съквартирантите си и написах жалба. Полицаят ми каза да не се притеснявам, че ще уреди всичко и ще проведе сериозен разговор с тези хора. Те нямало да ме наранят повече. Така и стана, онази вечер се прибрах вкъщи, Майкъл, съседът ми, беше трезвен.
Той ми се извини със сълзи на очи и обеща да ми върне липсващите пари веднага щом му платят. Всеки ден, след работа, тичах да посетя жената. Баба ми винаги ме чакаше на прозореца, махаше щастливо с ръка при вида ми и отиваше в кухнята да направи чай. Тя отдавна беше овдовяла и Бог не я беше дарил с деца.
Свързахме се една с друга, отивах в дома ѝ след работа, знаейки, че някой ме чака и има нужда от мен. Жената от дълго време ме убеждаваше да се преместя при нея, тъй като беше сама в голям, просторен апартамент. Отказах, чувствах се неудобно, разбрах, че тя просто ме съжалява.
– Здравей, скъпа моя! Днес получих пристъп на хипертония и нямаше кой да ми даде поне чаша вода! Колко пъти съм те молила, премести се при мен, моля те – каза тя и се разплака.
Чувствах се много засрамен и се чувствах глупаво към нея заради егото си. Обещах да си събера нещата още днес и да се преместя при нея. А на следващия ден, след като се преместих, жената ме завлече при нотариуса и ми завеща апартамента и къщата си.
– Нямам никой друг освен теб, ако не го направя, всичко ще отиде при теб. Искам да имаш къде да живееш.
