„Обичахме се, само че аз бях прекалено глупав, за да избера момичето, на което всички се подиграваха. Когато видях поканата за събиране на класа, исках да я видя отново…“ Янек, 35 г.
Повечето хора се появиха на тази невзрачна среща на гимназията и липсваше само Нинка! И все пак тя е тази, която е написала поканите! Мислех, че след като Нина е организатор на събирането, тя ще присъства. Тя е единствената причина да дойда тук…
Не можех да я забравя
Беше ми скучно като кученце. От време на време Кшищок ме потупваше по коляното и ми припомняше поредната стара история. Вече бях виждал снимките на жена му, децата и колата. Томек ми казваше, че нищо не му се получава, защото е прекалено честен, а кариера могат да правят само мошеници и крадци…
– Кшижек, Нинка не идва ли? – попитах приятеля си. Той, както и приятелят ми от гимназията, също живееше в Аугустов, така че реших, че знае нещо.
– Сигурно нещо се е объркало с нея – каза той.
– И как се справя тя?
– Не се е омъжила и е все така закърняла, както преди – засмя се той.
– Носи прекалено големи дрехи, работи в градската управа и се занимава с култура. А сега търси спонсори за един художествен проект. Точно като Нинка.
Усмихнах се на себе си. Все още си спомнях как тя купуваше остатъчни материали и шиеше онези свои рокли. Нямаше пари да си купи нови рокли, затова трябваше да се спасява с въображението си. Всичко, с което разполагаше, беше майка ѝ – пенсионерка. Доколкото си спомням, Нинка ги наставляваше, а те все нямаха достатъчно пари. Всъщност всички се смееха на Нинка. Странните ѝ дрехи, косата ѝ, сплетена на странни плитки, чантите ѝ, направени от въжета. А изкуството ѝ… Нинка пишеше стихове, организираше училищни пиеси и хепънинги…
– И знаете ли, че Нинка издаде стихосбирка – включи се в разговора Марта.
– Когато идвам на гости на майка ми за празниците, обикновено успяваме да се уговорим за едно кафе. Но съм изненадана, че не знаеш за Нина. Вие двете бяхте такива приятелки! Мислех, че се разбирате, докато не доведохте Беата на бала. Марта ми намигна. Поседях с тях за момент, а после избърсах лицето си на английски.
После се обезсърчих
Отидох до езерото. Мислех, че вие двамата вървите един срещу друг – каза Марта. Защото се привличахме един друг… Само че аз тогава бях прекалено глупав, за да се реша на момиче, на което всички се смееха… Спомням си онзи злополучен бал… Нина сигурно до последно си е мислила, че ще отидем заедно на него. Но аз поканих Беата. В крайна сметка Нина дойде с някакъв войник. Той беше висок и красив и танцуваше много добре, а Нина дори не ме погледна. Беата, училищната красавица, ме държеше за ръка, а аз не свалях очи от училищния чудак. Проверих дали не целува партньора си.
След танците почти се затичах да придружа Беата до вкъщи и сама отлетях към дома на Нина. Хвърлях камъни по прозореца ѝ, но тя не отговаряше… Това беше първият път, в който не ми отваряше прозореца… И все пак толкова много пъти преди това ѝ бях звънял от вкъщи още същата сутрин. Щяхме да излезем заедно с лодката на езерото, аз щях да ловя риба, а тя да драска стихове на светлината на факлата. Но тази вечер тя не отвори вратата…
По-късно разбрах, че войникът е бил неин братовчед. Опитах се да й се обадя отново, когато вече бях в университета във Варшава, но тя не искаше да говори с мен. След това родителите ми се преместиха от Аугустов и аз започнах стаж в една международна компания.
Реших да следвам амбициите си
Понякога все още мечтаех за Нина и нейните пъстри рокли, но все пак… Имах нужда от друга жена, от друга съпруга. Такава, която да носи костюми, такава, която да разбира и подкрепя амбициите ми. Не ми трябваше ексцентрична жена, която смяташе, че парите съсипват всичко и че хората трябва да следват сърцата си, а не амбициите си. Исках кариера… Не забелязах, че вървя към къщата на Нина, докато не спрях пред прозореца ѝ. В него светеше светлина. Без да се замислям, взех едно камъче и го хвърлих по стъклото. После и другото. И трето. Накрая тя го отвори! Нещо ме стегна в гърлото, когато видях лицето ѝ.
– Янек? – Тя беше изненадана.
– Не мислех, че ще дойдешһттр://….
– Изпрати ми покана.
– Е, да… Но си мислех, че ще бъдеш твърде зает, за да дойдеш на някаква среща на гимназията – отвърна тя.
– А ти? Защо не си дошла? Кшижек каза, че трябва да бъдеш – попитах аз.
– Значи се е получило – каза тя тихо. – Защо не дойдеш при мен за известно време? Ще си поговорим… Тя изчезна, но веднага отвори вратата.
– Слезте долу на чай – покани ме тя.
Тя огледа кухнята, дребна както винаги. Беше облечена в нелепо шарена рокля и обувки на висок ток. Дори се беше гримирала.
– Ти си облечена за излизане, защо не дойдеш? – попитах аз.
– Защо?“ Тя прошепна: “Защо ще се излагам? Нямам съпруг или деца. Нямам къща или кола. Все още съм Странна патица – тя си спомни стария си прякор.
– Нина… – казах топло – Ти си невероятна. Винаги си имала смелостта да правиш това, което искаш, никога не си се съобразявала с това какво ще кажат другите
– И не си го правила – отвърна тя, сядайки – Страхувала си се да правиш това, което искаш. Страхуваше се от това какво ще кажат хората.
– Трябваше да дорасна до това – признах аз и тя се засмя горчиво.
– Как се чувстваш? – попита тя след малко и ми поднесе чаша чай. – Чух, че живееш в Австралия.
– Върнах се – отвърнах, – работя в полския клон на една австралийска компания, аз съм… председател на борда – казах го, сякаш се срамувах. Знаех, че тя няма да се впечатли от моя успех
– Имате съпруга, – тя каза повече, отколкото поиска.
– Ще се развеждам. Оказа се, че все пак сме… че сме сгрешили. За щастие, не сме имали време за деца, така че разводът е само формалност. А ти?„ – смених темата.“ – Учеше ли културология, както искаше? Тя кимна.
– Работя в градската управа, отговарям за културата, нали разбираш… Организирам фестивали, художествени събития на открито, такива неща… Сега имам проект, – тя се проясни – Тук в квартала има един стар дворец, евтин, сравнително евтин, искам да кажа, че не мога да си го позволя, разбира се, и трябва да се вложат много пари в ремонта му, но тогава… Тогава там може да се направи нещо като… хотел, дом на творчеството! Търся си спонсор, но ми е трудно.
Никога не е късно да следваш сърцето си
– Имаш късмет – казах аз.
– Да. Като цяло, да – поправи се тя – Понякога си мисля, че би било добре да имам семейство, може би повече пари, защото тогава бих могла да правя повече. А ти? Щастлив ли си?“ – попита тя.
– Щастлив съм – казах аз – В началото, когато всичко вървеше добре… Сега вече не мисля за щастие. Имам този живот и трябва да го живея. Твърде късно е да променям каквото и да билоһттр://….
– Никога не е късно – отвърна тя.
Излязохме на разходка, а после се озовахме в една зала, където играеха остатъците от приятелите ни от гимназията. Единственото, което излизаше от касетофона, беше безпътица. Придърпах Нинка към себе си и започнахме да танцуваме.
– Никога не съм ти прощавала, че не танцува с мен на бала – каза тя.
– Аз също никога не съм си прощавала – отвърнах аз. Същата вечер имахме свой собствен бал. Висяхме на дансинга до зори. По-късно я придружих до вкъщи и я целунах. За първи път…
– Радвам се, че ми изпрати тази покана – прошепнах аз.
– Дошъл си напразно, Янек – каза тя и ме погледна сърдито. – Успях да повярвам, че вече не те чакам.
– И все още си мечтая за теб – усмихнах се аз.
Тя затвори вратата след себе си, а аз се засмях тихо.
Животът може да бъде прекрасен
Едва когато пристигнах в хотела и погледнах лаптопа си, дузината съобщения на мобилния си телефон, ми хрумна, че е невъзможно да помиря Нина с Варшава. Че връзката ни е невъзможна… Но когато затворих очи… видях лицето ѝ и осъзнах, че не ме интересува какво казват хората. Вече не трябваше да доказвам нищо на никого. На следващия ден трябваше да се върна във Варшава. Нина не отвори прозореца… Но когато следващата събота хвърлих камъче по прозореца ѝ, тя го отвори и се съгласи да ми покаже двореца. През следващия уикенд отидохме на разходка с лодка по езерото. Говорихме за миналото, а после за бъдещето. В продължение на почти половин година се виждахме само в събота… Но днес
Днес аз съм собственик на дом на творчеството, или по-скоро на едни стари руини, където един ден ще бъде изградена такава институция. Нина се е отказала от разголените си рокли и тича из обекта с дънкови гащеризони и гумени ботуши, а аз съм основно нейното момче за поръчки. Тя също така ме инструктира да мисля за маркетинг и бъдещи културни и образователни кампании.
– Защото ти знаеш как да се движиш по света – обясни моята патица Кат. ‘Така че аз пазарувам и мисля… Най-вече за това колко невероятен може да бъде животът, когато не мислиш за това какво ще кажат хората
