Михайло седна на една пейка на площада пред болницата и се разплака. Днес той навърши 85 години, но нито синът му, нито дъщеря му дойдоха да го поздравят. Протежето му Анна Сергеевна обаче го поздрави и дори му подари малък подарък. А сестра му почерпила Анета с ябълка в чест на рождения ѝ ден.
Домът за стари хора беше приличен, но персоналът беше предимно безразличен. Всички обаче знаеха, че старите хора са доведени тук, за да живеят с децата си, които се превръщат в бреме за тях. А Михайла беше доведена тук от сина си, уж за да си почине и да оздравее, но всъщност беше просто досадна за снаха си.
В края на краищата апартаментът си беше неин и едва по-късно синът ѝ я убеди да състави договор за дарение за него. Когато я помолил да подпише документите, той ѝ обещал, че ще си живее вкъщи както преди. Нещата обаче се развили по друг начин, те се нанесли едновременно с цялото семейство и започнала войната със свекървата. Тя винаги била недоволна, готвела лошо, оставяла мръсотия в банята и много други неща. Синът ми отначало се застъпи за нея, но после спря и сам започна да крещи.
Тогава Михайло забеляза, че започнаха да си шепнат за нещо, а щом тя влезе в стаята, спряха да говорят. И тогава една сутрин синът започна да говори, че трябва да си почине и да се излекува. Майката го погледна в очите и попита с горчивина: „Ще ме заведеш ли на милостиня, сине?“ Той се изчервил, намръщил се и виновно отговорил: „Не, майко, това е само санаториум.
Той я въведе, бързо подписа документите и набързо си тръгна, като обеща да се върне скоро. Върна се само веднъж: донесе две ябълки, два портокала и попита: „Как си?“. „Да“, отговори тя.И без да слуша докрай, избяга някъде.“ Когато минал един месец и синът ѝ не дошъл за нея, тя се обадила на домашния телефон. Отговорили непознати хора и се оказало, че синът ѝ е продал апартамента и тя не знае къде да го търси. Няколко нощи Мичайла плакала, но знаела, че няма да я вземат вкъщи, така че сълзите ѝ били безполезни.
Накрая най-много се обиди, че е наранила дъщеря си заради щастието на сина си. Мичайла се родила в селото и там се омъжила за съученика си Петър. Те имали голяма къща и стопанство. Не разполагаха с много пари, за да живеят, но и не гладуваха. Тогава един съсед от града дошъл на гости на родителите ѝ и започнал да разказва на Петър колко добър е животът в града. Там плащат добра заплата и веднага ти дават жилище. Така той ги убедил.
Продадохме всичко и се преместихме в града. Съседите не ни измамиха с жилище, а ни дадоха апартамент веднага. Купиха някакви мебели и един стар Запорожец. Точно в този Запорожец Петър претърпя инцидент. След погребението Михаил остана сам с две деца на ръце. За да ги нахрани и облече, му се налагало вечер да мие подовете на стълбищата. Мислех, че децата ми ще пораснат и ще ми помагат. Но това не се получи. Синът ѝ се забърка в лоша история, тя трябваше да вземе пари назаем, за да не влезе в затвора, а след това две години изплащаше дълговете си.
После дъщеря ѝ Даша се омъжи и роди дете. Една година всичко беше наред, после синът ѝ започна да боледува често. Тя трябвало да напусне работа, за да ходи по болници. На лекарите им отнело много време да му поставят диагноза. Едва по-късно открили някаква язва, която можела да се лекува само в едно лечебно заведение. Но там имало дълга опашка. Докато дъщеря ми обикаляла болниците, съпругът ѝ я изоставил, но поне ѝ оставил апартамент. Така някъде в болницата тя се запознала с вдовец, който имал дъщеря със същата диагноза. Пет години по-късно той се разболял и тя имала нужда от пари за операция.
Анна имала парите и искала да ги даде на сина си за първоначална вноска за апартамент. Когато обаче дъщеря ѝ я помолила, тя съжалила, че ще ги похарчи за непознат човек, защото парите ѝ били по-нужни за собствения ѝ син. Затова тя отказала. Дъщерята много се обидила и когато се сбогувала с нея, ѝ казала, че тя вече не е нейна майка и че ако ѝ е трудно, не трябва да се свързва с нея. Разбира се, ако всичко можеше да се върне назад, Михаил щеше да постъпи по различен начин. Но не можеш да върнеш миналото назад. Михаил бавно се надигна от пейката и бавно тръгна към къщата за гости. Изведнъж чу: „Мамо!“ Сърцето му се разтуптя.
Тя бавно се обърна. Дъщерята. Даша. Краката ѝ се подкосиха и тя едва не падна, но дъщеря ѝ се затича и я вдигна: „Най-накрая те намерих… Брат ми не искаше да ми даде адреса. Но аз го заплаших, че ще го съдя за незаконна продажба на апартамента, така че той веднага се раздели“. С тези думи те влязоха в къщата и седнаха на дивана в хола. „-Прости, мамо, не съм ти говорил толкова дълго. Отначало се обиждах, после отлагах всичко, срамувах се А преди седмица те сънувах. Ти се разхождаше в гората и плачеше. Аз станах и сърцето ми беше толкова тежко.
Разказах всичко на съпруга си и той ми каза да отида да се помиря. Дойдох, а там имаше непознати хора, те не знаеха нищо. И сега съм тук. Приготви се, ти ще дойдеш с мен. Знаеш ли каква къща имаме? Голяма, на брега на морето. И мъжът ми каза. „Ако майка ти не е добре, доведи я при нас. Мичайло с благодарност прегърна дъщеря си и се разплака. Но това бяха сълзи на радост.
