Живея в чужбина от 10 години. И не искам да се връщам в страната си. Няма значение, че синовете и снаха ми са там.
Не, аз не съм лоша майка, която е изоставила децата си. Намерете малко свободно време и прочетете историята ми докрай, а след това си направете изводите. В своя защита ще кажа едно нещо със сигурност – само Бог е моят съдия.
Защо заминах за чужбина? Отговорът е прост – пари. Съпругът ми ни напусна преди много време, оставяйки ме с две деца. Аз родих близнаци. Не искам да описвам детството им, защото ми е трудно да си спомня тези години. Нямаше достатъчно пари за дрехи и храна.
Тогава се появи една приятелка, която беше и кръстница на по-голямото. Тя дълго време работеше в чужбина. Предложи я и на мен.
Съгласих се без колебание. Синовете ми току-що бяха завършили училище, бяха пораснали и независими момчета, които можеха да се грижат сами за себе си.
Бях добре приет там.
Обаждах се на синовете си всяка вечер. И единственото, което искаха от мен, бяха пари:
– Изпрати ми пари.
– Преведох ги вчера. Къде са?
– Ами, ходихме да пазаруваме, платихме сметките за комунални услуги. Що за глупави въпроси са това?
Не знаех, че гаджето ми може да подслушва всеки наш разговор.
– Децата не те уважават. Те са големи, нека си намерят работа. Внимавай да не съжаляваш за това, което си направила – поучи ме той.
Не се вслушах в думите му. Тя нямаше съпруг или деца. Как можеше да знае как да живее добре?
Беше починала преди три години. Помислих си, че това е знак и трябва да се прибера у дома.
– О, какво правиш тук?“ Синът ми каза, докато ми отваряше вратата.
– Така ли поздравяваш майка си? пошегувах се аз.
Но радостта не трая дълго. Преди една година приятелката на сина ми живееше в нашия апартамент. Тя ме погледна въпросително и не ме поздрави.
– Дълго ли ще остане тук – прошепна тя.
– Не знам, но се надявам скоро да си тръгне.
– Не искам никой друг да живее тук освен нас!
Такава новина – това означава, че някакво момиче ще управлява апартамента ми. А по-голямото момче , както се оказа, е отишло на екскурзия с приятели – затова постоянно ми искаше пари.
С една дума, не можех да го издържам цяла седмица. Всичко в апартамента беше толкова чуждо, не мое. Дори не можех да спя спокойно на леглото. Понякога млади хора „нахлуваха“ в хола и окупираха спалнята ми.
Момичето ме обвиняваше във всичко – че се измъквам, че се разхождам шумно из апартамента или че просто ходя до тоалетната през нощта. Последният аргумент беше, че е изхвърлила всичките ми семейни реликви – стари албуми, книгата с рецепти на баба ми, и искаше да заложи златото ми.
– Не ми трябват такива боклуци в къщата! А синът ми я подкрепяше във всичко.
Ядосах се, събрах си нещата и си купих самолетен билет. Не, никой тук не ме харесва и не иска да ме види. Аз просто преча на всички.
Оттогава минаха десет години. Синовете ми ми се обаждат много рядко. Те не се интересуват от живота ми. „Синове“ е просто дума, нищо повече. Надявам се, че ще мога да намеря щастието си поне тук.
Съгласни ли сте с това, което тя каза? Защо сте съгласни?
