Една баба дойде от селото с два тежки пакета. Тя не посещаваше внуците си толкова често, но с последните си пари беше купила няколко подаръка, за да ги зарадва. Не всеки път, когато идвала на гости, идвала с празни ръце, но този път надминала себе си, тъй като всеки пакет тежал почти десет килограма.
Жената не се страхувала да пропътува дълъг път с такъв товар, защото синът ѝ обещал да я посрещне. Но когато пристигнала, той не бил на гарата. Наложило се да остави пакетите и да набере номера.
Не отговорили веднага, а чак след час, след десетото обаждане. Гласът на сина беше объркан: – „О, мамо, съжалявам, забравих, че ще дойдеш днес. Всъщност отидохме на гости на родителите на Оля в региона, ще бъдем тук една седмица.
Не си дошъл за нищо, връщай се. Честно казано, не знаехме, че ще е така, затова забравих да те предупредя и просто спонтанно тръгнахме. В очите на Мария Михайловна се появиха сълзи. Тя не каза нищо, само сухо изсумтя: -Добре. Тя даде двата пакета на бездомниците на гарата,
Щеше да е много трудно да го носи обратно, а ръцете ѝ вече страдаха от тежестта. Тя не изразила недоволството си пред сина си и той така и не разбрал колко силно е било наранено сърцето на майка му от постъпката му.
В края на краищата Мария беше вложила сърцето и душата си в неговото възпитание, а той дори не я беше посещавал, когато беше остаряла. Месец по-късно, когато снаха ѝ се обадила и я помолила да се погрижи за внуците ѝ през уикенда, за да могат тя и съпругът ѝ да отидат на сватба на техни приятели, тя отказала. Било ѝ омръзнало да се сещат за нея само когато е необходимо.
