Олга Захаривна живееше сама. Съпругът ѝ отдавна е починал, а синът ѝ се е преместил в далечна страна и рядко се връща. Градът им е индустриален, с много фабрики и лоша околна среда. Дали заради това, или заради носталгията по дома, Олга Захаривна започнала често да боледува. Синът ѝ Егор ѝ се обаждал често и я канел да я посети.
Внукът ти вече е на три години, а ти още не си го виждала. Тук имаме такава природа, такъв чист въздух. Не като смога във вашия град. Наталия иска и ти да дойдеш. – Добре. Ще помисля – съгласи се накрая Оля Захаривна… – Иди, разбира се, Оленка – каза й съседката Настя, – в този град само ще хванеш някоя болежка…
Оля Захаривна реши да отиде при сина си с влака. „Чудя се за каква ли изненада говореше Егор? Дали не ставаше дума за тези планини?“ – помисли си тя, докато гледаше красивия пейзаж през прозореца на влака. Планини, езера… Олга никога не беше виждала такива картини. През цялото пътуване пейзажът я радваше и възхищаваше. Егор имаше селска къща. На фона на планините. Прекрасна гледка. А прозорецът на стаята ѝ гледаше към езерото. Това беше рай. Внукът Андрий веднага се залепи за баба си. Той следваше опашката ѝ. Сутрин излизаха на разходка в провинцията. Бабата и внукът събираха цветя и билки. Снаха ми, Наталия, също се радваше да види свекърва си. Тя усърдно се учеше на кулинарната мъдрост от Олга Захаровна. Мина един месец.
Олга Захаровна се канеше да се прибере вкъщи. – Олга Захаровна, останете при нас по-дълго – помоли снаха й свекърва си. – И къде бързаш толкова, мамо? „Ами кой те чака там – каза синът – Сине, не искам да те притискам. От един месец съм при теб, време и чест е да знаеш“ – упорстваше Олга Захаровна. Прекарах си чудесно.„ „Изненадата не е в “чудесното време“ – усмихна се синът. Майката се приближи до сина си, който стоеше до прозореца. „Виждаш ли онази къща?“ Той посочи красивата сграда в съседство. „Красива е!“ Олга Захаривна се възхити. “Това е изненадата. Тя е твоя, мамо… Каква благословия е да имаш семейството си наблизо, а красивата природа
