Дълго време живях в чужбина. Върнах се преди една година. Обадих се на приятелите си. Някои от тях ги нямаше, други бяха заминали също като мен. Стас покани жена ми и мен в къщата си в предградията. За да се похвалим, а в същото време да седнем в топла, уютна атмосфера. След като заминах за чужбина, не загубих връзка с приятелите си.
Социалните медии улесняват поддържането на връзка от всяка точка на света. Затова знаех, че мой съученик отдавна строи къща. Той и съпругата му влагаха цялата си енергия и пари в строежа.
Дори продължаваха да живеят в двустаен апартамент заедно с родителите си и двете си деца. Издържали са на тесните условия в името на целта си. Къщата била впечатляваща. Имаше три етажа. Беше построена от горе до долу: има подово отопление, четири спални, дневна, кухня-трапезария, билярдна зала, баня на всеки етаж и уютен, чист двор. Закритият басейн все още е в процес на изграждане. Както се казва:
„Не можеш да спреш да живееш добре“. След обиколката на къщата бяхме поканени на трапезата. В камината горяха дърва за огрев. Атмосферата беше уютна. Масата се препълни с лакомства. Домакинята, Амалия, се беше постарала да направи всичко възможно.
Но тогава забелязах, че ръката на Стас трепери.Знам, че моят приятел е убеден въздържател, а и все още е далеч от старческо заболяване. „Какво е това с ръката ти?“ – питам го. „Нарича се строителство и неговите последствия“ – отговаря Стас.
Ти не си го построил сам. Наели сте строители. Откъде идват последствията?“ Продължавам да се чудя. Но един ден дойдох и видях, че покривът се е срутил. Така че загубих доверие в тях. Започнах да наблюдавам внимателно процеса.
Идвах почти всеки ден. Без значение какво беше времето. Носех тухли, торби с цимент, лазех във всички дупки. Той се подхлъзна и си счупи ръката. „Ето каква си ти, Цветка Альонушка“, мислех си, като гледах къщата и си представях силата, тетануса и средствата, които трябва да се вложат, за да се получи такава красота.
