Родом съм от селото, където срещнах съпруга си и се оженихме. През целия си брачен живот мечтаех за развод, но никога не казах на никого за това. И сега, когато се пенсионирах, реших да подам молба за развод. Пенсионирана съм само от един месец, а вече успях да преосмисля целия си живот.
Срам ме е да призная, че бях прекарала по-голямата част от живота си, омъжена за мъж, който изобщо не ме е оценил. Сякаш от очите ми бяха паднали люспи. Първите десет години от брака ни живяхме в едно село, където мнението на другите има много голямо влияние.
В селото на практика няма разводи. Трябва да го изтърпиш, защото къде можеш да намериш по-добър мъж? Отначало смятах свекърва си за източник на всичките ми проблеми. Мислех, че тя е виновна за това, че не ми е позволено да излизам от къщи, че възпитавам децата си неправилно и че не съм добра в домакинството. Тайно си мечтаех за развод, но какво пък, „хората нямаше да разберат“.
Тогава наследих от родителите си апартамент в града. Съпругът ми все още не можеше да се приспособи и да си намери прилична работа.
Аз станах основният издържащ семейството, но тоталният контрол и упреците не спираха. Така че не беше само свекърва ми. Но аз продължих да търпя, защото децата бяха в средата на тийнейджърските си години и не исках да ги разстройвам с развода ни. По-късно децата пораснаха и създадоха свои собствени семейства.
Но отново ми беше някак неудобно да подам молба за развод, след като бяхме живели рамо до рамо толкова много години. Но преди месец се пенсионирах и чух как съпругът ми ме пита къде ще работя сега, защото ни трябваше нещо, за да живеем. Самият той беше безработен от дълго време. В този момент търпението ми се пречупи. Целият ми живот премина пред очите ми и си помислих: наистина ли искам да прекарам остатъка от живота си с този мъж, след като съм живяла толкова години?
Младостта ми беше свършила и нямаше нищо хубаво, което да си спомням. Още същия ден опаковах вещите на мъжа си и го изпратих при майка ми в селото. Апартаментът е мой, така че имам право да се разпореждам с него, както пожелая.Но децата ни не разбраха какво направих.
Разбира се, не очаквах, че ще одобрят решението ми, но децата организираха истински бойкот, като поискаха да простя на баща им и да го върна обратно. Те дори казаха, че се срамуват от мен пред сватовете. Но аз не искам това. Достатъчно ми е било от него в живота ми. Наистина ли този човек е вразумил децата ни? Опитах се да им кажа, че сме си чужди и няма смисъл да пазим нещо, което отдавна си е отишло.
Но те сякаш не ме слушат или не искат да ме чуят. Съпругът ми се обажда всеки ден и ме моли да го приема обратно, казва, че сме живели заедно 35 години, а на стари години съм решила да организирам концерти. Всички те са толкова много на мен – съпругът ми, децата и свекървата, че вече дори не знам какво да правя. Но имам чувството, че не искам да живея повече с тях. Достатъчно ми е било, достатъчно съм страдала. Но как да обясня това на всички тях и да не се огъна за пореден път пред обстоятелствата…
