Момчето погледнало през прозореца и казало на баба си: „Бабо, кога ще излезем навън?“ „Днес е студено, скъпи, следващия път“, отговорила тя и имала твърде много работа, за да излезе. Елена Петривна работела на половин работен ден вкъщи, като плетяла шапки и шалове по поръчка. И сега имаше поръчка, трябваше да изплете комплект, шапка, ръкавици и шал. Но внукът упорито молел баба си да се разходят. „Добре, добре, убедих те, да се разходим, но не за дълго, днес навън е студено, а аз трябва да плета“, отстъпила тя. Излязоха навън, беше безлюдно, всички се бяха прибрали вкъщи в това време.
Естествено, внукът тичаше наоколо, но на жената вече ѝ беше студено. „Да вървим, Илюша, иначе ще се разболеем. Малко сме ходили днес и това е достатъчно“, каза жената. Но детето беше неспокойно, тичаше по цялата площадка, криеше се в детския лабиринт и мълчеше. Жената продължавала да го вика и да го вика, но то мълчало; тя отишла в лабиринта, повикала го и то отговорило: „Бабо, тук има една кукла, да я вземем. Елена Петровна влязла в лабиринта и видяла, че там има торбичка и от нея се чува писък.
Изпаднала в ужас; отворила торбичката и видяла бебе, много малко, увито в тънка пелена.Беше очевидно, че на детето му е студено, лицето му вече беше посиняло от студа. Тя го грабна и го прегърна до себе си, като го стопли. Жената извика линейка с треперещи ръце. Пристигнаха линейка и полицаи. Детето било откарано в болница, а жената и детето ѝ останали, за да дадат показания на полицаите.
Полицаите попитали как е било намерено детето. Елена Петривна казала, че бебето е намерил внукът ѝ, той тичал навсякъде, тя нямало да чуе писъка на бебето, ако той не я бил извикал. Браво!“ – похвали го служителят. Жената все още се чудеше как може да изхвърли собствената си кръв, ако сърцето ѝ не се пръсне. Служителят не се изненада: „Какво само се случва: хората я хвърлят в боклука и я дават на някого, в днешно време не се учудваме на нищо. Бабата го помолила да се обади, за да разбере дали детето е добре.
Той разбрал, че бебето е прегледано и изследвано, всичко е наред, има лека хипотермия, но ще се оправи. Въпреки че каза, че ако е било малко по-дълго, детето нямало да оцелее. Те били освободени и жената и внукът ѝ си тръгнали. Каква работа има, помисли си тя, днес определено не е време за това, с всички тези сътресения. На сутринта решила да разбере за бебето и се обадила в болницата. Отначало не искали да ѝ кажат нищо: „Защо се интересувате и коя е връзката ви с бебето?“ – попитали в другия край.
– „О, това сте вие, спасителите на бебето. То е момиченце. Тя е добре. Бих искала да я посетя и може би да си купя нещо, ще го донесем“, попита жената. “По принцип не е позволено, но можем да направим изключение за спасителите, елате утре следобед. Донесете памперси и формула за новородени“, каза здравният работник. На следващия ден, след като купили всичко необходимо, тя и Илюша отишли да видят бебето. Пуснаха ги вътре. Бебето било толкова малко и сладко, че жената не могла да сдържи сълзите си. Тя донесла със себе си широк шал, изработен от мека сива прежда с шарки по ръба, изплетен със собствените ѝ ръце.
Един ден искала да го изплете, не за да го продаде, а просто за да го изплете, и то лежало там, сякаш чакало своето време. Покрила с нея онова дете и му пожелала щастие, като избърсала сълзите му. Обадиха се отново и попитаха за съдбата на момиченцето; то се казваше София. Намерили небрежната майка и я лишили от права върху детето. Скоро момиченцето било осиновено, а едно бездетно семейство се влюбило в него от пръв поглед и го взело при себе си. Изминали осемнадесет години.
Елена Петровна вече се беше състарила много забележимо, но все още беше жива и активна, печеше любимата питка на внука си: той обещаваше да дойде, беше много загадъчен и не казваше нищо повече, само я помоли да приготви нещо вкусно, като каза, че има изненада за нея.
Вратата се отворила и влязъл Иля заедно с едно момиче: „Бабо, запознай се с моята приятелка София, ще се оженим, ние сме като две половини на едно цяло, когато я видях, ми се стори, че я познавам цял живот.“ „Ех, това е страхотна новина, Илюша!!! Добре дошла в нашето семейство, София!“ – зарадвала се жената.
Момичето се смути, усмихна се и започна да размотава шалчето на сакото си; Елена Петровна забеляза шалчето и онемя.
– „Какъв интересен шарен шал имаш – каза жената на момичето, – да, имам този шал, откакто се помня, и вече години наред не мога да се разделя с него, ценя го и рядко го нося. Разбира се, Елена Петровна разпозна този шал, който някога беше дала на намереното бебе за късмет. Удивително е как се получават нещата в живота:
Иля спасил бъдещата си съпруга. Беше очевидно, че те са били предопределени един за друг отгоре, и именно провидението доведе момчето при нея в онзи ден, за да я спаси.
