Бях на 17 години, когато майка ми се омъжи за втори път. По някакъв начин веднага се оказах на заден план – любовта не беше за мен. Можех да отида да живея при приятел за една седмица и след това да се върна у дома, никой не ме питаше къде съм и какво правя, връщах се жива и здрава. Накратко, година по-късно се запознах с гадже и един ден това се случи… Имах гадже, с което се срещах, а той имаше голяма група приятели и приятелки, с които ходехме по дискотеки, ходехме на море, на планина и просто прекарвахме времето си. Беше забавно и интересно, а какво друго ти трябва, когато си млад?
Но това момче, въпреки всичките си положителни страни и взаимните ни симпатии, беше малко неуравновесено, особено когато беше във весело състояние, веднага започваше да спори с всички, да предизвиква конфликти и изискваше да му се подчинявам във всичко. Чувствах се като в клетка – родителите ми нямаха нужда от мен, човекът, усетил зависимостта ми от него, се възползваше от мен, а аз не знаех накъде да поема, макар че вече мислех за различни планове – да оставя всичко, да отида някъде и да започна да живея сама.
И тогава един ден отидохме на къмпинг с голяма група от 20 души – приятели, познати, приятели на познати – повече от една четвърт от хората там бяха нови за мен. И сред тях се открояваше един млад мъж – нисък, набит, силен, тих и незабележим.
Когато пристигнахме в гората, както обикновено се случва, мъжете бяха заети с месото и палатките, а момичетата – с подреждането и закуските. И аз видях, че този човек ме гледа, но не му обърнах особено внимание – бях доста солидно момиче – здрав пясъчен часовник, всичко беше с мен – много хора ме гледаха. А вечерта всички вече празнуваха (беше рожденият ден на един от присъстващите) и моят младеж отново започна да буйства. Първо се скара с някого, после се скара с мен, а след това започна да ми сочи: иди там, направи това, ела при мен, махни се от мен.
Толкова ме умори, че се обърнах, отидох в гората, седнах на един пън и твърдо реших, че нещо трябва да се промени, не исках повече да се срещам с него и не исках да живея вкъщи, и изобщо бях уморена от всичко, какво да правя, как да живея по-нататък? И тогава онзи здрав човек се приближи, поиска разрешение да седне до мен, представи се като Ярослав и ме попита нещо.Някак си се заговорихме, смяхме се и говорихме три-четири часа. Той ни донесе храна от масата, сложихме я на тревата и беше толкова вкусна! Седяхме заедно и си говорехме…
Всички в лагера вече се бяха успокоили, разпръснали се по палатките си, а ние продължавахме да си говорим – за живота, за всякакви неща. Оказа се, че той е военен – завършил е местния колеж, офицер, в отпуск преди да замине по заповед за местоназначението си в другия край на страната. Разказах му за живота си и за плановете си да променя нещо. Разговаряхме добре. На следващата вечер се прибрахме вкъщи. Доведоха ме вкъщи, оставиха ме пред входа, аз седнах на една пейка, не исках да се прибирам, и тогава Ярослав изведнъж се приближи до мен, седна до мен, седя мълчаливо три минути и ме попита: – Ще се омъжиш ли за мен? Имам нужда от съпруга, а ти си хубава, весела, виждам, че си икономична жена, а и е по-забавно да отидете някъде, където никога преди не сте били заедно.
Аз също мълчах, гледах го, в очите му имаше такава надежда и си помислих – какво мога да загубя? И казах, че ще отида. Записаха ни много бързо. Казах на майка ми и тя беше щастлива – да се омъжиш за офицер беше най-голямата мечта на много момичета и техните майки. Не бяхме подготвили нищо, имах една лека рокля от дипломирането ми и се подписахме, седнахме четиримата – аз, съпругът ми, майка ми и доведения ми баща (Ярослав имаше само един брат, останал в семейството, той не можеше да дойде).
И семейният живот започна. Ярослав се оказа много мил, нежен и внимателен човек. Дори не това – мъж с главно М. Не вдигнах нито един куфар, не носех никакви тежести, той ме закриляше по всякакъв начин, а аз се опитвах да си устроя живота. Да, животът на един военен не е захар – това е отделна песен, – но, както разбрах по-късно, е било късмет, че е служил в града, а не в някой отдалечен, забравен гарнизон.
Намерих си работа – постъпих на работа като продавачка в магазин и животът продължи както обикновено. Няма да описвам всичко, през което преминахме, ще кажа само, че сме женени от 15 години, обожавам съпруга си, той също ме носи на ръце, имаме син, когото баща му много обича. Съпругът ми има успешна военна кариера, а с негова помощ и подкрепа аз завърших университет и си намерих добра работа. Наистина сме щастливи и понякога се улавям, че си мисля – какво щеше да стане, ако тогава му бях отказала?
И при тази мисъл ме облива студена пот. Мисля си, че просто съм имала късмет, а може би тогава някак си съм усещала, че няма да се чувствам добре и комфортно с този човек, а може би просто толкова много съм искала да променя нещо в живота си, да имам до себе си човек, който има нужда от мен, че съм положила всички усилия това най-накрая да се случи… Така се случва; благодарна съм на съдбата, че тогава ми подсказа правилното решение.
